ЛИЧНА ДРАМА
Ралица ПЕТРОВА
"Самотата вали през прозореца
като бяла надежда във мен..."
По празниците се случвали чудеса. Така разправят. Думи, изречени от някой, който вероятно е намерил в себе си последни сили, за да повярва, че ако има надежда, може би един ден нещата за него ще се променят. Както в приказката за тримата братя и неволята - важното е да си помогнеш сам. За да оцелееш. И самата вяра в един момент се явява своеобразно чудо. Особено по празниците. Защото ако и тя се прекърши, просто угасва един живот. Страшното е, че жестоката действителност поднася често и такъв сценарий - битие, обречено на физическа и духовна разруха.
"Душицо, душицо... Върви се забавлявай. Какво ще си губиш времето с мен. Само гледай да не паднеш, че е пързаливо. Mлада си още, ще вземе да си счупиш я крак, я ръка. Пък то сега не е и по болници да ходиш. Те и докторите станаха едни хиени... Всичко пощуря, животът не отива надобре... То нас, старците, кучета ни яли, ами вие, бе, душицо, вие младите, де ще се денете...". Дядо Стефан седи на пейките срещу фонтаните в Плевен. Нищо, че е мокро. Постлал си една найлонова торбичка. Измолил я от магазинерката на закуските отсреща. Така малко ще погледа. Ама вълчи студ, дявол да го вземе, мърмори той. Докато говори, слюнка пълни ъгълчетата на устата му. От носа му руква вода. Подсмърчайки, дядо Стефан я изтрива с ръкава си. После премлясква. Признава, че е гладен. Не бил слагал нищо в устата от вчера. Ама тогава така се наял...
Две филийки
си надробил
с водичка,
сложил си даже и сол, за да е по-вкусно... Това хапнал и на Коледа. Вечерята му била даже по-богата, защото си скълцал и червен лук. Ама не лютив, а от другия, обяснява старецът.
Всеки ден дядо Стефан е на пейките. Без значение дали температурата е -20 или +40 градуса. На 86 години е. Хубаво му е, когато си говори с някого. Сред хората на неговата възраст няма приятели, сам е. Жена му се споминала преди 15 години. Един син успели да отгледат, ама той нещо хаймана излязъл, не крие сълзите си старецът. Два пъти лежал по затворите за кражби. Уж дребни неща вземал, ама на хората къщите по селата разбивал... "Самотата е най-страшното нещо на този свят, душицо. Само аз знам каква мъка е това. Ама то скоро ще свърши... Вижда му се вече краят на този живот, слава Богу... Не го искам вече, измъчих се доста. Даже като си седя тука си викам - що не вземе да ме тресне тоя студ и да дойде оная с косата да си ме прибере. Хем на линейката ще й е по-наблизо, като я викнат. Сега, ако се гътна, чак до Стара гара трябва да идва", опитва се да се пошегува дядо Стефан.
Петносаната му от бенки дясна ръка трепери - начална фаза на паркинсон. За миг спира да говори и мокрите му очи се впиват в отсрещния магазин. Най-вероятно в нищото. Бастунът е подпрян до него, за да не падне. Избелелият и изтънял балтон е на лекета. От дясната му страна се подава мръсна подплата. Панталонът е толкова къс, че
над скъсаните
бели маратонки
се виждат
вълнени чорапи. На главата си има памучно таке - толкова малко, че едва ли предпазва дори и до някъде от студа.
Дядо Стефан разказва за живота си с болка. Роден е в с. Опанец. Там живял, ама се оженил за гражданка. Родителите й били бедни, но все пак имали къща в града. Сега в съборетината останал само той. Мисли си, че скоро ще искат да я бутнат, ама дотогава все пак е покрив... Живее със 100 лева пенсия. 55 лв. дава за лекарства. Другите - за хляб. Топли се на дърва, ама напоследък много го болят краката, а и ръцете не го слушат, за да събира съчки. За цепеници парите не достигат. Няма съседи, които да му помогнат. Няма семейство. От три години не е чувал и виждал сина си.
"Ти вярваш ли в Господ? Аз вече не. Колко сълзи изплаках, но той не ми помогна. Кървави сълзи. Виждала ли си мъж да плаче като дете и да се гърчи безпомощно. Така беше като се спомина жената и когато разбрах, че синът по лош път е тръгнал. Не можах да го спра. Цял живот аргатин съм бил на тоя и оня. Работил съм нещичко да припечеля, у дома да го занеса. Мойта добре беше, ама детето... Блъскал съм се до изнемога, а я ме виж сега... Няма кой да ме погледне... Осиротях, Боже, осиротях... За какви празници ми говориш, душицо... Бог се бил родил. Няма Бог! Иначе щях поне да имам с кого да продумам. Сам съм на света... И новата година - и тя като старата. Все тая. Каква Европа? Нищо не разбирам от тия неща. Имам малък черно-бял телевизор, уж гледам по малко, ама пестя ток. Аз гледам какво става по улиците. Всеки ден седя тук. Хора да видя, че то така не се живей, Боже", нарежда старецът.
Дядо Стефан става, за да се поотупа и пак сяда на мократа пейка.
С трепереща ръка поема баничката,
която му подавам. Трудно му е с пластмасовата чашка с топлия чай. От благодарност започва да плаче. Като дете. Първо хлипа, после се разтриса целия. Опитва баничката. От устата му падат трохи. Очите му стават други. Някак щастливи. За миг се заглеждат в празничната елха на площада. Но само за миг. После зениците му отново потъват в отсрещния магазин. Най-вероятно в нищото.
Оказа се, че има пенсионери, които са виждали дядо Стефан на пейките. "Този е луд. Аз веднъж го видях да си говори с гълъбите. После и с мен си говори, а на другия ден нищо не помнеше. Нещо не е добре с главата. Седи си сам и ту реве, ту се усмихва. Говори си самичък", обяснява баба Мария. И тя обикаля по пейките, ама казва, че не е толкова луда, че да седне в мокрото. Гледа да не би да има някоя приятелка, с която да разменят две приказки, и се прибира. В тоя студ поне вътре да е, ще побъбри с нейния старец...
А дядо Стефан няма с кого да побъбри. Прегърбен, треперещ от болестта си, тръгва. От далече прилича на герой от разказ на Чехов. Мъничък, жалък, нищожен. Будещ съжаление и състрадание. Излъчващ самота и отчаяние. За него празници няма. Те дори са по-страшни от делниците. Защото по Коледа и Нова година улиците опустяват и дори и там дядо Стефан остава сам. С уличните кучета. С мръсния лед, в който сякаш се отразява жалкото му съществуване. И с елхата, която трябва да носи надежда и радост. Но не и за него. За този старец бляскавите витрини са просто един друг свят, в който той няма място. Затова иска да си отиде от тази земя. Да освободи душата си. Въпреки че не вярва в задгробния живот. Иска да си отдъхне, да му олекне. И ако има Бог, той ще изпълни желанието му. Нали по празниците се случват чудеса?
Още помня посрещането на 1987 г. Никога няма да го забравя. И днес, дори когато са минали 20 години от тогава, споменът възкръсва с всичките му детайли. А бях само на десет. Изживявах пълноценно детството си - ходех на училище, играех с приятелки, бях щастлива. Не познавах болката. В нито един неин аспект. Любимото ми място в Лом бе брегът на Дунава. Слизах близо до понтона по обраслия с трева и пълен с клечки бряг и се замечтавах. Как един ден ще се кача на метеора (той тогава пътуваше) и ще се пусна по течението на реката от Видин до Русе. Струваше ми се, че ако това се случи, животът ми ще се осмисли напълно. Такава бе детската ми мечта.
През зимата на 1986 г. се наложи родителите ми да пътуват. Решиха да ме оставят при роднини в Берковица. Лошото беше, че периодът обхващаше и Нова година. Никога не бях се делила от нашите и само мисълта за това ме караше да се чувствам зле. Но с уговорките, че вече съм голяма и самостоятелна, вътрешно в себе си реших да не страдам, а да посрещна предизвикателствата на празника. Леля ми Таня бе добър човек. Падаше си малко хуманистка, малко алтруистка, въпреки че тогава не разбирах значението на тези думи. Редовно посещаваше дома за изоставени деца в града. Всяка седмица им носеще по нещичко. А аз дотогава не знаех, че съществуват подобни места. Всъщност бях чувала, но никога не ми се е налагало да се замислям за съдбата на тези, които живеят в сиропиталищата. За захвърлените деца с родители. За малките кльощави създания, чиито сополи почти винаги висяха от носовете им, а ръцете им бяха покрити с кели от дребни наранявания.
Леля ми реши двете с нея да посрещнем Нова година в дома. Отидохме на 31 декември в 18,00 ч. Малко преди "празничната" вечеря. Новата 1987 г. щеше да настъпи по-рано в сиропиталището, защотро децата трябваше да си лягат. Освен че в менюто имаше месо, нищо друго не подсказваше, че вечерта е по-различна.
Скърцането на голямата метална врата все още дращи съзнанието ми. Когато я преминах и влязох в двора на дома, ме полазиха тръпки. Беше пусто. Сиво и студено. Въпреки че прозорците светеха. От вътре се чуваха детски крясъци. Когато с леля ми влязохме, една тълпа с мъничета едва не ни събори на земята. Лельо вземи мен, вземи мен, крещяха те. А аз изпаднах в ужас. Усетих, че някой ме дърпа за блузата отзад. Обърнах се. Беше момченце на около 4 - 5 години. Аз съм Иванчо, а ти, ме стресна то. Елена, едва промърморих. За миг всичко около мен се завъртя. За секунди детенцето ми изглеждаше някак сюрреалистично, като призрак. Разходих бързо погледа си по него сякаш изпитвах страх да го загледам по-продължително време. Успях да видя, че дясната му ръчичка е отрязана до лакътя. Мяташе се само чуканчето. Изведнъж се уплаших и стиснах силно леля ми за ръката. Како, ще ме вземеш ли у вас, продължи детето. Едва се отърсих от вцепенението. Иванчо беше блед, имаше засъхнала храна около устата. "Знаеш ли, другарката ми каза, че на другата Нова година аз ще си имам моя елха, защото някоя добра леля ще ме вземе у тях. После може да ме хареса и да ми стане майка. Ти искаш ли да си ми кака?", не спираше да бърбори детето. Чувах само неговото гласче, въпреки че шумът около мен бе невъобразим. Не знаех какво да кажа на момчето. Без да мисля изтървах: Какво ще ти донесе Дядо Мраз? А то ме погледна учудено и попита: Кой е Дядо Мраз? Сякаш нещо ме преряза, но се окопитих и му обясних, че добрият старец носи подаръци. Аз искам да имам часовник като твоя на ръката, пожела си Иванчо.
Само че тази вечер Иванчо не получи часовник. Децата вечеряха, изпяха няколко песни, изрецитираха няколко стихчета пред семплата елха и тържеството приключи в 21,00 ч., когато всички трябваше да се приготвят за сън.
Тази нощ не мигнах. На 1 януари помолих леля да отидем до пазара, за да купим детски часовник. Исках да го подаря на Иванчо. Следобед се върнахме в дома. Изпитвах някакво щастливо чувство. Щях да зарадвам едно детенце, което си няма никого и мечтае за собствена елха. Стисках пластмасовия часовник в ръка, докато изкачвах стълбите към помещението, в което играеха децата. Когато влязохме с леля ми, картинката отново се повтори. Малчуганите наскачаха върху нас. В тълпата беше и Иванчо. Тъкмо щях да го дръпна настрана и да му дам часовника, когато нещо ме спря. Ами другите деца? Те нямаше да имат часовници. Щеше да бъде много нечестно спрямо тях да дам подарък само на Иванчо. Много мислих, но накрая реших, че все пак трябва да му го дам. Дръпнах го и сложих часовника на лявата му ръка. Никога няма да забравя очите му. Това, което видях в тях, не може да се опише.
Иванчо ме стисна за ръката и се отскубна. Отиде да покаже часовника на другите деца. Само няколко секунди след това от подаръка нямаше и следа. Децата се нахвърлиха върху него като оси, дърпаха го докато от часовника останаха само малки парченца пластмаса. След минути Иванчо погледна ръчичката си, на която пак нямаше нищо.
Никога повече не се върнах в дома. Тази Нова година сякаш беляза всички следващи в моя живот. Едва 20 години след тази случка отново случайно попаднах в дом за деца, лишени от родителски грижи, само че в Плевен. Той нямаше нищо общо със спомените ми за сиропиталището в Берковица. От всеки ъгъл се смееха играчки, красивата украса говореше, че са празници. Но децата бяха същите. С търсещи погледи и протегнати ръчички. Въпреки че с всяка изминала година дарителите стават все повече и изоставените малчугани вече получават подаръци.
Страшното е, че още на десет години осъзнах, че никой не може да компенсира топлата прегръдка на родната майка и уюта на дома. И до днес на всяка Коледа паля свещичка за Иванчо. А на всяка Нова година си пожелавам по-малко деца да имат неговата съдба.
Записа Ралица ИВАНОВА