ДА ПОТЪРСИМ ПОМОЩ

Наказания за непослушното дете - да, но никога да не са физически

Съотношението между санкциите и похвалите трябва да е минимум 1 : 5

Страницата е подготвена от Сдружение на помагащите специалисти в социалната сфера "Малки стъпки" - Плевен, Семейно-консултативен център

Когато детето не изпълнява приетите в семейството правила, то трябва да бъде санкционирано. Но налагането на санкции има своите правила, които ги правят ефективни и ефикасни. Всеки родител може да реши дали и как да санкционира детето си при нарушение на правилата, стига неговото решение да не противоречи на законодателството.

Ето няколко основни правила за налагане на наказания:

- НИКОГА не налагайте физически наказания - бой, поставяне на колене, поставяне прав с вдигнати ръце до стената. Тези наказания може да са добри за изтръгване на признания в Гуантанамо, но нямат никакъв положителен ефект върху детето. Единственият резултат, който можете да постигнете, е озлобление и реагресивност.

- Наказания на деца до 7-10 годишна възраст се налагат по изключение. Ако искате да санкционирате нарушението на правилата проведете сериозен разговор с детето (но не караница или разпит). До 10-годишна възраст представите за добро и лошо на децата изцяло зависят от околните възрастни. Налагането на наказания няма да доведе до промяна на тези понятия, а по-скоро до недоумение.

- НИКОГА не налагайте наказания, които да включват: лишаване от храна, лишаване от сън, ограничаване в тъмно помещение, оставяне на студено или прекалено топло място. Застрашаването на първичните потребности на всеки човек води до агресивен отговор.

- Налагайте наказания не по принцип - "Защото си лош", а за конкретно нарушение - "Защото счупи вазата". ВИНАГИ разграничавайте постъпката от личността на детето - "Това, което ти направи, е лошо", но не и "Ти си лош и правиш лоши неща".

- Налагайте само такива наказания, изпълнението на които можете да контролирате. Ако наказанието е да не се гледа телевизия, то вие трябва да можете да контролирате пускането на телевизора, т. е. да сте си в къщи. Ако не контролирате изпълнението на наказанията, то няма смисъл да ги налагате.

- За едно нарушение се налага ЕДНО наказание. Не може мама да накаже с едно, татко с друго, а дядо с трето.

- Всяко наказание винаги се съпровожда с обяснение каква е причината да се наложи. Колкото по-малко е детето, толкова по-свързано с емоции трябва да е обяснението. При тийнейджърите обяснението трябва да е по-рационално и технологично, но винаги трябва да съдържа емоционален елемент - колко сте засегнати от това поведение, колко сте разочаровани от постъпката и т. н.

- Наказанията трябва да се степенуват. Ако още първия път наложите тежко наказание, какво ще правите следващия?

- Съотношението между наказанията и похвалите трябва да е в съотношение поне 1:5. Похвалата е много по-силно възпитателно средство от наказанието.

Кризите на възрастта - младост, зрялост, старост

Житейският път на човек се разделя на фази - раждаме се, порастваме, помъдряваме. Преходът от етап в етап е свързан с промяна - във възрастта и обстоятелствата около нас. Това са моменти, които изискват адаптация от личността и промяна на приоритетите. От нас зависи доколко ще приемем факта, че годините се увеличават, или ще правим отчаяни опити да открием машина на времето, която отново да ни върне в младостта. Преходите във възрастта се наричат възрастови кризи - нещо естествено за развитието и израстването. Думата криза обикновено е натоварена с негативен смисъл, но всъщност възрастовите кризи са възможности - за усвояване на нови знания и умения, за справяне и успешно функциониране на личността. Всяка криза идва, за да ни покаже, че е време за изпълнение на нови задачи.

Между двадесетата и тридесетата година възрастовата криза ни напомня, че вече е време да се отделим от родното си семейство, да заживеем самостоятелно. Да потърсим партньор в живота. Да намерим добра реализация в работа и да станем финансово независими от родителите си - стремеж към стабилност. Дошъл е моментът да създадем собствено семейство, собствена социална среда и социални отговорности. Човек оценява направеното и много по-трезво гледа към бъдещето. Мнозина на тази възраст започват "да правят кариера", а други точно обратното - търсят смисъла на живота и отделят много повече време на семейството си.

Следва кризата на 40-те години, кризата на средната възраст. Човек започва да вижда пред себе си старостта, а след нея и смъртта. Тялото губи част от своята сила и красота, забелязват се първите бръчки, косата започва да побелява, започват да се проявяват различни заболявания. Това е много характерен момент, когато сякаш импулсивно човек влага неимоверни усилия да се бори със старостта. Тази битка може да има различни изражения - започване на нова любовна връзка, изцяло отдаване в работата или търсене на тръпката от живота, високия адреналин, като например скок с бънджи - сякаш да докажем на себе си, че още ни бива, че силата не ни е напуснала. Това е времето от нашия живот, когато трябва да поемаме постепенно грижата за възрастните си родители, да приемем факта, че децата ни вече са пораснали и трябва да ги пуснем да се откъснат от нас и да намерят своето място в живота, да започнем да предаваме своите знания и умения.

Следващата криза в живота ни настъпва след 65 години. Като правило на тази възраст човек се пенсионира и в повечето случаи му е трудно да продължи, просто не знае с какво да се заеме. Болежките се обаждат все по-често, част от старите приятели са далече, а някои вече не са живи, децата са големи и отдавна живеят своя живот. Човек внезапно разбира, че животът е към своя край и той не е в центъра му, чувства се изгубен, често изпада в депресия и губи интерес към живота. Положителното качество, развивано в тези години, е мъдростта - резултат от натрупано познание, зряла преценка и разбиране.

Всяка криза води до промени в мирогледа на човека и в неговия статус по отношение както на обществото, така и на самия себе си. Ако се научим да се възприемаме по нов начин през всеки един период от живота си и да намираме позитивното в неизбежните промени, кризите на възрастта няма да изглеждат толкова страшни.

Семейството - клетка или организъм 2

Вътрешните граници

Както вече казахме, вътрешните граници в семейството определят правилата, по които членовете му си взаимодействат. Един от най-простите примери за вътрешни граници е границата на спалнята на родителите. Това е интимното пространство на възрастните, което е закрито (или поне трябва да е закрито) за децата. Възрастните имат право на усамотение и това трябва да е въведено като ясно правило. Мястото е спалнята, а времето би трябвало да се договори с децата. След определена възраст (и то съвсем не много висока) същото изискване важи за стаята на децата - възрастните могат да влизат в тази стая (ако е определена като стая на децата), само след като уведомят за това - почукат на вратата, поискат разрешение да влязат. Ясните граници и правила дават сигурност на децата. За да се изгради личността на един човек, е необходимо той да може да мисли в категориите "Аз", "Мое", "Мен" (I, Me, Self). За да успее детето да разграничи себе си от останалите, е необходимо в неговото семейство да има ясни вътрешни граници - правила за това кое е разрешено и кое не.

Вътрешните граници делят не само пространството, в което семейството съществува, но и правомощията за взимане на решения. Очаква се родителите да взимат решения, а децата (поне до определена възраст) да участват в тяхното обсъждане и изпълнение. Отклоненията от това правило водят до проблеми в живота на семейството. Например, ако родителите взимат решения без децата да участват в обсъждането им, децата се съпротивляват на изпълнението. Най-често родителите, които са по-големи и по-силни от децата във всяко едно отношение, налагат решенията да бъдат изпълнени и по този начин залагат модела, че по-големите и по-силните могат да налагат своите решения. Ако обаче при обсъждането на решението не се поставят гранични условия и децата останат с убеждението, че те могат да вземат решението, ефектът отново няма да е добър. Децата ще настояват да се изпълни тяхното предложение и ще саботират (явно или скрито) взетото решение. В крайна сметка или родителите отново ще прибягнат до принуда, или пък ще оставят децата да правят каквото са решили. Първият случай развива модела, който вече разгледахме, а вторият - модела на незадължителност на правилата или "Ако много искаш да направиш нещо - направи го, пък да става каквото ще". Тези два примера илюстрират две крайности в процеса на взимане на решение в семейството, като резултатите от тях в първия случай е развитието на авторитарна личност, а във втория - на анархистично настроена личност. Като възрастни и двете личности имат успех само в много специфична среда и изпитват огромни затруднения в създаването и поддържането на емоционални отношения.

Добрият вариант на взаимодействие на родителите и децата е принципът на "ограничения избор". В зависимост от нивото на развитие на детето то може да участва в процеса на взимане на решение като прави избор между няколко алтернативи, предложени от родителите му.

Колкото по-малко е детето, толкова по-конкретни са алтернативите. При температура на въздуха от 5 градуса детето не може да избира с какви дрехи да се облече, но може да избира между синия и червения пуловер.

Синдром на родителско отчуждаване (PAS*) - насилие при развод

Синдромът на родителското отчуждаване е нарушение в детското развитие, в контекста на спора за родителските права при развод. Най-често синдромът възниква след целенасочено проведена кампания по очерняне на единия родител. В тази ситуация единият родител влиза в ролята на "отчуждаващ" - тенденциозно упражняващ манипулация върху детето по отношение на другия родител. Като следствие другият родител бива поставен в ролята на "отчужден".

В реда на манипулирането и "обучаването" на детето в намразване до отхвърляне на контакт с другия родител, са необходими известни предпоставки и поведенчески реакции, използвани от отчуждителя.

Най-често се започва с разсейване на комуникацията между дете - родител - не се позволяват телефонни обаждания на детето. Правят се постъпки за ограничаване на физическия контакт - късно идване за определения режим на свиждане, включване на различни болести като оправдание, ангажименти, забравяне и т. н.

Това разсейване обхваща много полета - не се информира другият родител за различни дейности на детето, свързани с неговото развитие, като училищни успехи или трудности, спорт, празнуване на рождени дни, събирания. В последствие или паралелно се започва очернящата кампания - атаки към другия родител пред самото дете. Освен това продължават и се разширяват обектите на атака - като например обезценяване и подиграване с новия партньор на другия родител.

С течение на времето отчуждаващият родител оказва влияние във всички посоки на развитието на детето и включва в участие цялата си фамилия. Отчуждителят държи ключа за всички решения в живота на детето, без да се консултира с другия родител. В желанието си да отстрани отчуждения родител от живота на детето, отчуждителят постепенно превзема териториите - възпрепятства достъпа до информация от училището или домашния живот с отчуждения родител - когато му казва, че дрехите от другия родител са грозни и не му се позволява да ги облича.

Когато детето живее само с единия родител-отчуждител, се достига до момента, в който детето взема инициативата на мразене на другия родител и няма нужда от наблюдаващ-контрольор. Отчуждаващият родител се кълне , че не може нищо да се направи, за да се промени решението на детето, и създава една картина на безпомощност пред околните - близки и институции. Но всъщност скрито се продължава подкрепянето на поведението на отхвърляне на другия родител. Позволява се на детето да избира дали до го посещава или не, като на самото дете се предоставят права и отговорности , неподходящи за неговата възраст.

Комбинацията от следните симптоми се описва като синдром на родителско отчуждаване:

1. Кампания на отблъскване и омаловажаване на родителя, който няма родителски права върху детето - често под формата на "изтриване" на хубави спомени и общи преживявания с отхвърления родител.

2. Абсурдни рационализации:

За своето враждебно поведение децата създават ирационални и абсурдни оправдания. Те не приемат разясняването на събитията или корекциите на погрешната информация, дадена от родителя- манипулатор. Абсурдните рационализации често приемат формата на обвинения в психически или физически тормоз и не се разпознават от специалистите, защото детето е крайно убедително чрез чувствата, които демонстрира.

3. Липса на нормална амбивалентност.

Всяка човешка връзка е амбивалентна - ту обичаш някого, ту в даден момент можеш да изпиташ яд и гняв към него. Връзките между родители и деца не правят изключение. При PAS-децата обаче няма такава двойственост на чувствата - те са еднопосочни. Единият родител е само добър, другият е само лош. Има пълна амнезия върху хубавите спомени преди развода или раздялата на родителите.

4. Автоматично вземане на страна.

Децата автоматично подкрепят манипулиращия родител в съда при изслушване, каквото и да твърди той. Щом веднъж е казано, че бащата е лъжец (манипулация, внедрена от майката), той може да се защитава колкото си иска. Детето винаги ще твърди, че той лъже.

5. Разширяване на враждебността върху цялото семейство. Всички преки и по-далечни роднини на отхвърления родител, всички негови приятели са агресивно отхвърлени със същите абсурдни рационализации. Например дванадесетгодишно момче твърди в съда, че баба му по майчина линия го е наказвала на колене в ъгъла върху орехови черупки - фантазия, внедрена от баща му, който е преживял подобно наказание наистина в детството си. Въпросната баба е отгледала детето от две до десетгодишната му възраст, като е напуснала престижна работа, за да може да му даде цялото си време поради заетост на родителите.

6. Феномен на личното мнение

Детето винаги изтъква, че това е неговото мнение и то е убедено, че не му е натрапено от никого. То винаги подчертава своята независимост, а отчуждаващият родител се гордее с неговото самостоятелно мислене. Децата често повтарят като папагали чужди мнения и оценки и си вярват.

7. Отсъствие на чувство за вина - децата не виждат нищо лошо в това, че отхвърлят и очернят един родител. Не показват благодарност за финансова подкрепа, за подаръците от мразения родител, приемат ги като нещо дължимо им.

8. Скрити сценарии.

"Ти си досадник. Престани да ни търсиш по телефона!" - детето възпроизвежда реплики на майката. "Престани да ни досаждаш!", казват по-големи деца на баща си.

Децата възпроизвеждат сценарии на отчуждаващия родител. Това са "проблеми", които той постоянно обсъжда с тях и им ги натрапва.

PAS синдромът е форма на насилие върху децата. За съжаление за преодоляването му е нужна дългосрочна работа от специалисти, но преодоляването е възможно.