ПАМЕТ
Цветана АТАНАСОВА
Сламеният таван слиза все по-ниско. Пробожда очите, мислите, притиска гърдите. Изгаря я трескав пламък. Тифус - болест на войната. Няма сили дори да си вдигне ръцете, да притисне слепоочието, малко да смекчи болката. В главата й се блъскат мисли и въртят колелото на живота. Раждане - 25 януари 1841 г... живот... след няколко дни ще навърши 37 години. В тази полева военна болница в малко българско селце, на хиляди километри от Петербург, от близките си. Сред тифусно болни, ранени и умиращи бойци, които също страдат далеч от родна Русия. И много от които няма да се върнат там.
Съдбата й отреди за баща прославения генерал-лейтенант граф Петр Варпаховски от стар дворянски род, загинал геройски при превземането на кавказката крепост Китури. Сред планините на Кавказ малката Юлия получава първите уроци по достоен живот, независимост, борбеност и справедливост. На 16 години се омъжва също за толкова прославен генерал, барон Иполит Александрович Вревски, който е с 28 години по-възрастен от нея. Любовта им трае кратко, защото година след това баронеса Юлия Вревская получава съобщение, че съпругът й е смъртно ранен. Няколко дни по-късно, през август 1858 г., той умира в ръцете й.
През трескавите й спомени преминава остра болка.
Остава вдовица
само на 17 години.
Заедно с майка си и по-малката си сестра се преместват в Петербург. Влиза във висшето общество като прекършена лястовица, но и като разцъфнало цвете. Образована, с неустоимо обаяние, пленителна не само със своята външност, но и с невероятна женственост, грация, приветливост и доброта - така я описват съвременниците. "Тя беше млада, красива, целият висш свят я познаваше. Дамите й завиждаха, мъжете въздишаха по нея, а няколко я обичаха всеотдайно. Но мълвата никога не дръзна да я уязви с нещо и най-злонамерените хора свеждаха глава пред нея", пише в спомените си Тургенев. От деня, в който му представят баронеса Вревская, те стават истински големи приятели и си кореспондират непрекъснато. "От този ден в моя живот влезе едно същество, към което искрено се привързах, чиято дружба винаги ще ми е скъпа". За да потисне болката от смъртта на своя съпруг, баронеса Вревская предприема пътувания в Европа, Египет, Ерусалим, запознава се с известни личности като Виктор Юго и Ференц Лист. Нейната начетеност и красота покоряват Париж, който отваря салоните си за руската благородничка.
- Баронесо, какво Ви е? Очите Ви страшно горят?
Един тревожен глас я изтръгва от унеса. Баронесо. Къде беше чувала тази дума?
- Не се приближавайте, сестро. Колко пъти ви казах да не ме наричате така. Аз съм като вас сестра, милосърдна сестра. Не се притеснявайте, ще ми мине. Вижте ранените войници, едва промълви Юлия.
Много далеч остана баронеса Вревская.
В разкошните
салони на
Петербург -
танцува валс, полка, мазурка с красота и изящество, разхожда се в градините на Екатерининския дворец. И дългите разговори с Тургенев, Полонски, Айвазовски, Сологуб. Но независимо от тяхното приятелство, действената й натура не може да се примири с безметежния живот на светска дама. Дори и пътешествията вече не я привличат. Все повече започва да се вслушва в думите на приятеля си от България Стефан Грозев, който й споделя силното си желание да направи нещо голямо за освобождението на своята родина от турците. Научава за пламенната реч на Виктор Юго пред френския парламент: "Убиват един народ. Къде? В Европа. Има ли свидетел на това? Има - целият свят. Правителствата виждат ли това? Не." Да, Русия чува и вижда страданията на българите и обявява война на Турция. Тургенев й пише:" Да даде Бог на нашите герои да изгонят турците и да освободят братята славяни". А тя, дъщерята и съпругата на храбри воини, какво прави тя още в Петербург? Без повече колебания продава орловското си имение и събира един отряд от 22 медицински сестри доброволки. Подготвят се да заминат за България, където Русия води освободителна война. На 12 май 1877 г. Иван Сергеевич Тургенев й дава своята благословия от Париж: "С голяма нежност целувам Вашите мили ръце, на които предстои да свършат много добри дела". В отговор на молбата й да участва със санитарния си отряд във войната, главнокомандващият Дунавската армия княз Николай Николаевич й дава разрешение и изказва
благодарност
за нейната благо-
родна мисия.
Милосърдните сестри се включват към полевото отделение на Русийския червен кръст. С него преминават Дунав и на 20 ноември 1877 г. пристигат в 48-ма военно-временна евакуационна болница в Бяла. Тук е разположена Главната квартира на руската армия. В края на юли и началото на август 1877 г. лично император Александър II ръководи от това място военните действия. Малкото тогава село Бяла на брега на река Янтра става бариера на настъпващите от Разград към Плевен турци на Мехмед паша. Бившата кухня и трапезария на турския конак са превърнати в щаб на армията. На това място сега е разположен историческият музей, открит в 1907 г. В него е запазена оригиналната маса, около която са седели императорът, граф Игнатиев, военният министър Милютин, художникът Ковалевски, писателят Всеволод Гаршин, историкът Сологуб, обсъждали са по картата позициите на настъпващата руска и отстъпващата турска армия. Когато Юлия Вревская пристига с 48-а и 56-а военновременни болници за обслужване на източния фронт, те вече не са били тук. Но над щабната маса стои нейният портрет на милосърдна сестра - седнала, подпряла с ръка уморена глава, с изящно лице, което излъчва благородство и саможертва, големи тъжни и нежни очи и поглед, отправен някъде далеч - дали към родната Рус или към фронта, откъдето идват по стотици ранени на ден. За подвиг ли се готви? Не, искаше само да помогне на поробените българи и на руските войници. До последния си миг не разбра, че това беше подвиг. Сега лежи в тази сламена колиба, в ужасни болки и агония. Бледото й лице се слива с жълтеникавия цвят на възглавницата, чертите на лицето й са изострени, очите й горят. Но ранените имат нужда от нейната помощ.
Превъзмогва
болката и се
изправя на крака.
- Лежи, сестричке, не ставай, ето пий малко вода - молят я ранените войници, едва вдигнали се от своите постели, но решени да се грижат за нея. Поднасят до напуканите й устни вода, ласкаво й говорят: "Още малко потърпи, ще оздравееш, ще се върнеш в Кавказ, при нашата майка Русия ще се върнем". Как би искала да им каже: "За вас, добри храбри войници, ми е жал. Вече не мога да превързвам раните ви, да ви храня, да пиша писма до близките ви. Жал ми е и за тази страна, в която умирам - за свободата й тръгнахме, а свободна не можах да я видя". Осми ден агонизира. Толкова е тихо наоколо в тази студена януарска зима. Мисли за земята - как е скована от студ, дали ще приеме тялото й. Повече от половин година е в тази кървава, нечовешка война. В началото бе в Яш, където пристигнаха първите влакове с ранени и болни. После ставаха все повече и повече, стигаха до 3 000 на ден. Не оставаше и минута за сън и почивка. Още по-тежко е в Бяла, където бойните действия се водят съвсем наблизо. В писмо до Тургенев пише: "Най-сетне изглежда моята буйна главица си намери убежище, аз съм в България, в най-предния сестрински отряд. Тук има лишения, труд и истинска война, чорба и лошо парченце месо, рядко прано бельо и транспорти с ранени върху талига. Ние сме пет сестри на 400 души, всички са ранени много тежко". А със сестра си Наталия споделя: "Как мога да се оплача, когато виждам пред себе си толкова сакати, безръки, без крака и умиращи хора, които страдат ужасно. Макар че търпя големи лишения, живея в колиба, храня се лошо, но този живот е по моята душа и ми харесва". Но и това не я задоволява. Настоява да я изпратят на бойната линия. Два пъти се промъква по време на сражения край селата Гривица и Радишево
изнася на
гръб под турските
куршуми
ранени войници. Храбростта й побеждава и получава разрешение да замине за превързочния пункт край с. Обретеник, където насочват тежко болните. Под куршумите тя помага на ранените. "Не достигат сили да се гледа всичко това: ранен в очите като слепец опипва въздуха; едни войници лежат по гръб, вперили като за молитва поглед в небето; други забили глава в земята - живот от нея да вземат; трети - сгърчени на топка, готови за скок, да избягат от смъртта. Ден след ден - на крачка от смъртта. Ден след ден - работа без отдих, сред ужас и невероятни физически лишения. Представях ли си, че ще бъде така? Колко безчовечие и страдание има на земята, Боже!", пише Вревская на сестра си. След това, вместо да замине за Петербург, за което настояват близките й, за да посрещнат заедно Рождество Христово, се връща в Бяла.
Последното писмо до сестра й е от 12 януари 1878 г. Три - четири дни след това заболява от тиф. Когато в болницата избухва епидемията, лично главнокомандващият заповядва на Вревская да замине за Петербург. Отказва и продължава да се грижи за болните с ясното съзнание, че това е саможертва. По-късно, в своето посвещение за нея, Тургенев ще напише:"Нежно, тихо сърце... И такава сила, такава жажда за жертва! Да помага на нуждаещия се от помощ... тя не познаваше друго щастие...".
Умира на 24 януари (5 февруари ст. стил),
ден преди да навърши 37 години. Бият камбаните на малката беленска черква. Целият простор звъни. Непомнена студена зима. Дърветата стърчат като кръстове върху замръзналата земя. Небето е сиво и студено, свило се като за поклон. Ранените войници, за които тя се е грижила, копаят гроб в снега. Носят я в ковчега, а после поставят на прясната могила дървен кръст. Бият камбаните. Една велика душа остана завинаги в българската земя, под един обикновен камък, обвит в бръшлян, с издълбан кръст и надпис: "На милосердните сестри Неелова и баронеса Вревская. Януари 1878 г." 129 години вече на това свято място в парка на историческия музей жителите на Бяла и гостите скланят глава пред тази велика саможертва на руската благородничка Юлия Вревская. Научил за смъртта й, Тургенев пише на своя приятел Аненков: "Нейната смърт дълбоко ме огорчи и потресе. Тя получи този мъченически венец, към който се стремеше нейната душа, жадна за жертвоготовност". Той й посвещава едно от най-силните си стихотворения в проза "В памет на Ю. Вревская". Руският поет Я. Полински написва стихотворението "Под червения кръст", а Виктор Юго - "Руска роза, загинала на българска земя". За подвига й през 1977 г. беше създаден българо-съветския филм "Юлия Вревская".
Тамара ДИЧЕВА
По време на Освободителната война (1877 - 1878 г.) в редовете на руската армия са най-изтъкнатите представители на руската медицина. По думите на Пирогов смело може да се твърди, че в нито една от миналите войни на бойното поле не е имало такъв умствен и научен потенциал, както в тази. Медицинските факултети на Петербургския, Казанския, Московския, Харковския и Одеския университети изпращат своите най-добри кадри за България. Медицинският персонал по време на войната извършва огромна по обем и тежка работа. През болниците и лазаретите на Руския червен кръст преминават около 250 хил. ранени и болни, а в организираните от него 22 санитарни влака се превозват около 100 хил. ранени. Това е заслуга на 1 650 лекари, фелдшери, студенти медици, 2 300 милосърдни сестри и на участвалите за първи път в тази война 7 800 санитари-носачи. От тях загиват 531 човека. Огромна работа извършват руските медици по време на петмесечната Плевенска епопея.
Между най-известните е доктор Николай Иванович Пирогов - голям клиницист и хирург, основоположник на руската военнополева хирургия. От 10 октомври 1877 г. 67-годишният хирург в продължение на 3 месеца инспектира лечебните заведения, оказва им помощ със съвети, а в някои места и сам лично участва в тяхната работа. При Плевен пребивава в с. Пордим. Пирогов експериментира в областта на оперативната хирургия, пише трудове по анатомия, въвежда нови методи в преподаването. Той пръв в света използва етерната наркоза при ранените през 1847 г. и един от първите в Европа прилага етера по време на операция. Въвежда обездвижване чрез гипсова превръзка.
Неговият ученик професор В. Склифосовский през войната работи край плевенските села Гривица и Българене. Разработва научно и на практика хирургичното лечение на големите стави и артериовенозните аневризми.
Създателят на руската терапевтична школа професор С. Боткин е главен лекар в Главната квартира на Александър II в България. Провежда профилактична противомаларична хинизация на армията. Пребивава в с. Пордим заедно с Главната квартира от 26 октомври до 15 декември 1877 г. Той открива и доказва инфекциозния произход на т. нар. катарална жълтеница, известна като болестта на Боткин.
Професор Ф. Ерисман, създател на първата в Русия санитарно-епидемиологична станция (съвременно ХЕИ), разработва системи за дезинфекция, задължителна изолация на заразно болни, за оздравяване на български селища. Рискувайки живота си, посещава стотици тифусни огнища.
По време на войната В. Бехтерев, по-късно известен невролог и психиатър, е много млад. Но неговият военен опит му помага в по-късното му развитие като забележителен учен.
Професор С. Коломнин извършва за пръв път артериални кръвопреливания.
Е. фон Бергман е един от най-видните хирурзи на ХIХ век. Благодарение на огромния опит и познанията си фон Бергман и неговите ученици създават образцови военнополеви болници и превързочни пунктове в непосредствена близост до предната линия на фронта и по такъв начин спасяват живота и облекчават страданията на хиляди ранени. Той предлага асептичен метод на лечение на рани. Опитът, получен от него при лечението на черепно-мозъчните увреждания, му помага да стане един от основоположниците на неврохирургията. По време на военните действия той е полеви военно-медицински инспектор, но както и главния пълномощник на Руския червен кръст д-р Каде работи като опериращ хирург по време на третия щурм на Плевен в лазаретите на 16-а и 5-а пехотни дивизии. Със съдействието на княгиня Екатерина Михайловна, която има заслуги в областта на създаването на санитарното дело в Русия, професор фон Бергман съставя каталог с практическа ориентация за обучение на медицински сестри в България. На него принадлежи и идеята за комплектоване на първата в световната практика превързочна чанта за милосърдни сестри, намерила приложение в Руско-турската война. По време на Кримската война военно-медицинската служба на руската армия не е в състояние да реши сама тежките проблеми на ранените и болните: първа медицинска помощ, настаняване, гледане, превръзки, лечение, храна и др. При това положение Н. Пирогов решава да създаде специално женско медицинско формирование - Кръстовъздвиженската общност на милосърдните сестри. Идеите му за подготовката, организацията и използването на женската сестринска медицинска помощ в условията на войната бързо се усвояват и получават всеобщо признание. Милосърдните сестри оправдават оказаното им доверие със своята изключително полезна и неуморна дейност, с уменията си и сърдечното си отношение към ранените. Според д-р Илинский броят на загиналите жени медицински работнички надхвърля 50.
Руските медицински работници, повечето дошли доброволно на фронта, по доблест, героизъм и жертвоготовност не отстъпват на бойците. Но най-важното е това, че те са истински професионалисти, изпълнили докрай хуманния си дълг.