ОБИЧАИ


 

Габровски етнограф изработва магически амулети и талисмани

 

Според доктора по история Ангел Гоев днес е най-черният петък в годината

 

Мариана ДИМИТРОВА

Ангел Гоев е доктор по история. Работи като етнограф в архитектурно-етнографския комплекс "Етъра" край Габрово.

Гоев е автор на 50 студии, статии и монографии и на над 300 научно-популярни материали, посветени на българската етнография. Изследва амулетите, талисманите и муските от 35 години, а от 20 се занимава с тяхната реставрация и изработка, като свързва теорията с практиката. При проучванията си успял да издири над 3 000 амулетни и талисманни форми.

Обикновено амулетите, талисманите и муските се възприемат като отживелица и проява на суеверие. Те обаче не са бабини деветини, както предпочитаме и ни е удобно да мислим, казва Ангел Гоев.

Амулетът е пред-

мет на силата,

изработен при

таен ритуал,

за да концентрира в себе си необходимата защитна сила. Той спира злото и го отдалечава от човека, който го носи, или мястото, където е поставен.

Използва се за щит на всичко застрашено: къща, животно, растение. Всеки амулет е и талисман, но не всеки талисман е амулет. Талисманът е предмет, за който някой си втълпява или го нарича да му носи късмет и добро. Не се изработва по строги заклинателни правила като амулета. Така много ученици превръщат в талисмани определени писалки или куклички, като ги заплюват за късмет и винаги ги носят със себе си.

Муската пък аку-

мулира силата

на писаното слово.

Тя е изписана върху пергамент магическа формула от свещена книга, свита на триъгълник в кожена торбичка.

Изработката на амулета е тънка работа, смята етнографът. Не всекиму е дадено. Традицията не позволява широк кръг посветени. Предава се от човек на човек. Обучението и посвещаването са задължителни.

Амулети се правят от дърво, полускъпоценни или обикновени камъни, кожа, кост, метал или комбинация между тях. Дървените се правят от 40 вида широколистни, а иглолистните дървета са забранени. За някои видове дървото трябва да е расло срещу изгрева на слънцето, за други срещу залеза, да е саморасляк или слоговица, т. е. на межда. Има и ред специфични изисквания - клончето да се вземе от горния край на короната, средния, долния или от корена. Изпълнението превръща амулета в уникат, който може да е притежание само на един човек. Минава се и през обреди с вода, билки и огън. Важно е дали дървото се придобива сутрин, преди изгрев, след изгрев, по права пладня, следобед и в кой ден. При придобиването на материала и обработката се изричат заклинания.

Амулетът не се прави наведнъж, а на части. Днес едно, след време друго. Най-простите амулети могат да се направят до три дни. За по-сложните обаче са нужни 5, 7, 9, 12 и дори 40 дни. Най-често защитниците от зли сили

са с форма на

квадрат, кръг,

ромб

и рядко наподобяват растителен орнамент. Изключения са допустими, когато по някакъв знак свише те са намерени и взети наготово от природата, но при придобиването има задължителни наричания. Големината не е от значение за акумулираната в амулета защитна сила. След като се формова, върху основата на амулета се изобразява апотропеен (защитен) знак. Това става чрез нажежено острие, инкрустация на мед, месинг и бронз или като се търси конфигурация в самото дърво. Такива фигури обичайно образуват черните тънки жилки в дървесината на глога. При изписването на апотропейния знак се правят наричания за концентриране на енергия.

Магическите думи обаче не трябва да се чуват от непосветени, за да не си губят силата. Звучат като "на бялото в черен глог ще търсиш черна жила", повдига малко завесата Ангел Гоев. Преди да се превърнат в украса, амулети са били и орнаментите на народната шевица и накитите, добавя той. По тази причина те се слагат около пазвата, краищата на ръкавите и полата и откритите части на тялото, откъдето може да проникне злото.

Позволено е амулети да се правят предварително, без да са нарочени на някого. За да станат нечии, е необходимо майсторът да не посочва кой е подходящ и демоноборецът "да ти хване окото".

Човек сам си го открива. Придобитият амулет не се слага веднага, а преди изгрев слънце, след като преспиш с него под възглавницата една нощ. По поръчка амулет се прави, като на майстора се кажат трите имена, часът, денят, месецът и годината на раждане.

Освен с амулети, талисмани и муски габровският етнограф Ангел Гоев се е заел и с изследването на именните дни.

Той събра колекция на

именните дни и

свързаните с тях

народни вярвания.

В нея са описани обичаите и ритуалите при семейните празници, посветени на 45 от най-често срещаните български имена. За разлика от повечето етнографски изследвания колекционерската сбирка е оформена не като обособено в отделна книга научно изследване, а като пергаментови листи, посветени на всеки един от включените в нея именни дни.

Етнографът се занимава с проучвания на българските вярвания и бит повече от три десетилетия. По време на дългогодишната си работа той забелязал, че съвременните българи не познават създадената от предците им традиция. "А народ, който не знае традицията си, не е народ. Затова се опитвам да изкарам на бял свят нашите стари народни вярвания около името на човека и именните дни", обяснява той.

Обикновено в представите ни именният ден не е нещо повече от добре подредена с вкусни блюда маса, на която човек сяда да похапне, да се почерпи и повесели докато пропее. Честване-то на именните дни обаче далеч не е само хапване и сръбване.

"Трапезата на именния ден е преди всичко почитание. Според вярванията на нашето племе, когато човек се роди е нищо и става личност едва когато получи име. Някога децата, които са умирали преди да бъдат кръстени, не са погребвани в гробища, а извън тях, понеже човек без име не е човек. Когато новороденото получи име, получава и своя дух покровител. С появата на детето на бял свят доброто и злото се опитват да го обсебят. След раждането на неговите рамена кацат два духа покровители - на лявото лошият, а на дясното добрият. Според това кой от двата е по-силен, се е оформяла представата за човека. Приемало се още, че

щом човек се

роди, на небето

изгрява неговата

звезда

или кандило, в което покровителят му налива толкова масло, колкото му е писано да живее. Когато маслото свърши, кандилото изгасва. Звездата на човека пада от небето и той умира. С идването на християнството ролята на добрите покровители иззели християнските светци, пояснява Ангел Гоев.

Стъпвайки върху тези свои представи, народът ни тачел и отдавал особено значение на именния ден. В миналото българите често дори не знаели точния ден когато са родени, а казвали "роди се по жътва" или "роди се по вършитба". Докато денят на името бил строго определен и за него знаели всички. В по-стари времена името се давало според името на светеца, почитан от християнската религия в деня на раждането. В родната традиция обаче има и практика за подновяването на името през коляно. Момчетата обикновено се кръщават на дядото, а момичетата на бабата, за да се продължи името.

Предците ни смятали, че човекът и името са едно и също нещо.

От там произлиза използваният вместо "Срами мен" популярен израз "Срами името си", а най-големият резил, до който можело да стигне някой, бил "да си опетни името". Заради тази идентичност между индивид и име се обособил обичаят един ден в годината всеки да почита името си.

Веднъж в годината, човек сяда на трапезата "коляно до коляно" с този, който го покровителство и му помага. Така смъртните засвидетелстват нужното уважение и почит на свръхестествения си покровител.

На трапезата

мястото до

именника остава

празно,

тъй като то е отредено за духа покровител. Трапезата трябва да е богата, за да е благосклонен пазителят свише през годината. За него в жертва най-често се принасят прасе, петел, агне, кокошка, пиле или риба. На имен ден гости никога не се канят. Колкото повече неканени гости дойдат - толкова повече си уважаван. Именниците не работят на именния си ден, а само се веселят, за да не профанизират и осквернят празника с всекидневни битови занимания, допълва Ангел Гоев.

В наши дни навлязоха и нетипични за изконната традиция имена, но народът остава верен на себе си и казва "носи първата буква на бабата или на дядото". Затова, според етнографа, съвременните българчета с модерни имена следва да празнуват именния ден на този, на когото са кръстени.

Ангел Гоев разказва за седмицата, в която сме сега. От 6 март започна т. нар. Тодорова неделя. Хората са вярвали, че тя е най-опасната седмица в годината, когато е преходният период между зимата и пролетта. Според народните вярвания тогава границата между двата свята се разрушава.

Всички зли сили

от отвъдното ид-

ват в настоящето,

разказва още етнографът. "Всеки един ден от тази седмица има определено значение и забрани, които трябва да се спазват. Първите три дни - понеделник, вторник, сряда, не се яде и не се пие нищо. Поне три пъти в живота си човек трябва да го направи, за да могат да му се опростят всички грехове. Тогава се прекратяват седянки, хора, венчавки, сватби. Половото въздържание е задължително. Дете, заченато през този период, ще бъде с големи кусури, са вярвали хората. Затова през Тодоровата неделя стриктно трябва да се спазва половото табу.

Понеделникът е наречен Песи (кучи) и се правят ритуали срещу бяс. Той се прогонва чрез бесене (или весене) на кучета. На високо дърво, в края на селото се овесва куче на примка. Завъртат го в обратна на часовниковата стрелка посока. Ошашавеното от въртенето куче бяга извън селото. Така според народа се прогонва бесът, лошото, бедите от селото. В същия ден жените измиват всички домашни съдове с пепел, за да изчезне всичко блажно от тях.

Мъжете пък изпълняват обичая за "ергенска сватба" или "тулум". Тогава всички стари ергени се крият упорито, защото всеки, който ги срещне, ги бие с тулуми - мях или чувал с пясък или пепел. Боят може да се спести, ако се направи символична "ергенска сватба". Ходи се по къщите на ергените. Гостите идват преоблечени като поп, булка, други персонажи. След символичната венчавка старият ерген трябва да почерпи солидно. Това се повтаря с всички стари ергени от селото. Патриархалното общество смята, че предназначението на човек е да създаде семейство и да народи деца. Въздържанието от брак е "социално престъпление". Имитацията на сватба е вид магическа обредност, защото в основата на всяка народна обредност е принципът "подобието ражда подобие". Прави се символична сватба, за да стане тя истинска по време на седянките през следващата година.

През тази

седмица беше

най-черният втор-

ник през годината,

предводител на всички черни вторници. Затова на този ден не се започва ново начинание, не се работи нищо, защото каквото и да се захване, няма да свърши добре. Черно не се пипа и бяло не се пере. Защото се знае, че прането ще белее, но къщата ще чернее.

Следват луда сряда, въртоглав четвъртък и черен петък. Тогава се прави всичко против лудостта. Не се работи, не се извършват резки движения, не се вика. В четвъртък се правят обреди против въртоглавие - главоболие и други болести на главата. Не се върви накриво, не се въртят чакрък или колело и всичко останало, свързано с въртеливи движения.

Черният петък е като черния вторник. Той е най-опасният петък през годината, предводител на всички лоши петъци. Спазват се същите забрани.

Най-сетне

в събота, идва

голям празник -

Тодоровден.

В народния календар с него се почита здравето на конете. Сутрин рано стопаните почистват, решат конете, завързват червени конци на гривите и опашките им. А също и чесън, като предпазно средство, защото в този ден те са най-податливи към злини. После започват надбягванията с коне, наречени още кушии. Стопанинът на коня първенец получава награда едно агне, а конят - крина овес. Най-бързият кон и неговият стопанин ходят по къщите, с тях влиза и берекетът, разказва етнографът.

На този ден жените извършват обредни грижи, свързани с красотата и здравината на косите им. Рано сутринта, още преди да са извели конете, жените си мият косите с "мълчана вода", в която има конски косъм. За да станат те красиви, както са гъсти и дълги конските опашки.

На Тодоров ден се ходи на гости на всички млади булки, омъжени предната година. Задължително който е бил на сватбата им на Тодоровден, трябва да им занесе обреден дар - булчински кравай. "Краваят е специално украсен. Формата му не е случайна. Тя е вагинален символ, заложба за плодовитост, за повече деца. Поначало в по-голямата част от народната обредност е заложена идеята за плодовитостта, включително на посевите и животните, които са храната на човека и възпроизвеждането на живота", разказва Гоев.

В навечерието на Тодоровден миналата година етнографът издаде

петата си поред

книга "Календар-

ни обичаи на бал-

канджиите".

В нея са проследени всички календарни обичаи, като се започне от Димитровден, след това се мине през Гергьовден и пак до Димитровден, което всъщност било старото традиционно разпределение на годината. Описани са всички народни вярвания, традиции и обичаи, обхващащи района от Тетевенско до морето, включително и преселниците по Тракия, Добруджа и Македония.

В изданието етнографът разглежда народните български обичаи от тракийско време, по време на образуването на българската държава, на покръстването, византийското робство, през разцвета на Втората българска държава, турското робство, Възраждането и се стига до ден днешен. Гоев споделя, че неговата книга е плод на 30 години изследователска и събирателска работа по селата. "Балканът е гръбнакът на България. Той е най-българската планина, защото е полегнал по цялата й дължина, прострял се е открай до край и крепи всичките български земи. Затова е и снагата на България. Но Балканът е и българската душа, защото през всичкото българско време той прикътва, пази и закриля българщината. И точно затова той е и българското сърце, тъй като през най-страшните български времена чувството, любовта и обичта за всичко българско е намерило убежище в старопланинските пазви. Като хранител и пазител на българското през многото векове тази горда планина се превръща и в българското лице. Няма друга планина в България, която народът да нарича едновременно с мъжко и женско име - Балкан и Стара планина, защото е и баща, и майка на българите", споделя етнографът Ангел Гоев, който два пъти беше номиниран да бъда включен в световното издание на учени "Кой кой е".