ИСТОРИЯ


 

Стоян Заимов гради 32 години паметници на признателността

 

За живота и дейността на великия българин се знае твърде малко

 

Стоян Заимов

Мая ПАСКОВА

Много кръгли годишнини, свързани с освобождението празнува Плевен праз последните месеци - 130 г. от боевете край града през декември и толкова от подписването на Санстефанския мирен договор на 3 март, 100 г. от създаването на Военно-историческите музеи, 30 г. от изграждането на панорама "Плевенска епопея 1877 г". Във всички тези събития обаче по един или друг начин присъства името на Стоян Заимов - известния български възрожденец и революционер, за чиито живот и дейност обаче се знаят твърде малко факти.

За родното място, както и за датата на раждане на Стоян Заимов, до скоро се спореше. От проучването на архивните документи се вижда, че той е роден в будния тракийски град Чирпан на 12 август 1853 г. Неговият баща Стоян Нинчов Заимов води потеклото си от рода Заими от село Карапча (днешното село Стоян Заимово). Прадедите на този прочут род изплащали данъците на селото и макар че от някогашното им богатство и помен нямало, от баща на син се предавал прякорът, който се превърнал във фамилно име Зеими - т. е. давали пари в заем на съселяните си.

Семейството

на стария

Заимов род

целокупно с хора и добитък се изселва от Керапча и се настанява в южните покрайнини на Чирпан. Образува се нова Чирпанска махала, наречена в турските тефтери Хасанчова (на името на турчина, от който купуват земята), а от самите преселници Заимова махала. Дядо Нинчо поверил търговията с овни на по-големия си син Стоян, а на по-малкия Мито възложил грижата за голямото земеделско стопанство. За няколко години Стоян Нинчов се замогнал и скоро се оженил за Кера Балева. По време на Кримската война, когато отишъл за четвърти път до Цариград да продава овни, между Одрин и Узункюприя той бил нападнат и убит от турски разбойници. Четиридесет дни след смъртта на мъжа си Кера отива на близкото лозе да набере грозде за помен и "тук под открито небе сред китните чирпански лозя, както пише Стоян Заимов, тя ражда син и го нарича на името на непрежалимия си съпруг".

Ученолюбивият Стоян не се задоволява с наустницата и псалтира в местното килийното школо и завършва чирпанското взаимно третокласно училище, а след това в петокласното старозагорско. Закърмен още с майчиното мляко в омраза срещу поробителите, опиянен от огненото слово на Апостола на свободата, с когото се среща тук през 1869 г., Стоян Заимов става куриер на комитетската поща между Чирпан и Стара Загора. След завършване на едногодишен педагогически курс в Пловдив, през 1872 г. става учител в Хасково. Тук е избран за член на Хасковския таен революционен комитет. Пропагандната и просветителска дейност, извършвана от даскалите, обаче озлобява местните гръкомани начело с хаджи Ставри Примо - погърчен българин, забогатял от търговия и лихварство. Той се заканва да прогони от града българските учители, но тайното съзаклятие го осъжда на смърт. С тази задача се заема Атанас Узунов, заместник на Левски след гибелта на Ангел Кънчев. След убийството на хаджи Ставри, Узунов е арестуван, а заедно с него 40 дейци и съмишленици на комитета, които са обвинени в революционна дейност. От тях 25-има, между които и Стоян Заимов,

Клавдия и Стоян Заимовиса осъдени на

вечно заточение

в Диарбекир.

През декември 1873 г. веригата мъченици поема пешком пътя Одрин - Цариград - Александрета.

В изложение на затворниците българи от крепостта "Сен Жан Д`Арк", което се съхранява в архива на Военно-историческите музеи в Плевен, Стоян Заимов изразява възмущението си от демагогията на цариградското правителство, което обявява амнистия от името на султана за политическите български затворници, а не я изпълнява. Когато всички в цариградския затвор очаквали с надежда освобождението си, научават, че 12 от тях се изпращат на заточение в Акра до живот. Заимов описва страданията и униженията, на които са подложени българските затворници, разкрива с потресаващи факти корупцията, продажността, рушветчийството и изнудването, характерни за турското чиновничество. Описани са и нечовешките условия, при които са принуждавани да живеят затворниците в крепостта, липсата на всякаква медицинска помощ за болните. "Мислехме, че като додем тука, ще ни отковат от едно желязо двама... но... Хвърлиха ни в едно подземие във вид на хамам и види се, че е било нявга хамам с две дупки отгоре (на) покрива. Тук ний намерихме наши братя българи от 1868 г. оковани в тежки железа. Подземието, в което живеем днес е влажно, всичко в него, и кенефи, и вода за разливане и перене, прозорци - два на покрива. Теснотия голяма: 180 души сме един въз други... нечистотии големи, горещина нетърпима... 18 дни откак се търкаляме между влажните тъмни зидове; двама се разболяха..." Следват подписите на 12-те затворници българи в Акра - Никола Обретенов, Стоян Заимов, Поп Неделю, Поп Христо, Сава Пенгов, Иван Данчов, Димитър Тодоров, Димитър Иванов, Руско Рубов, Тодор Минков, Петър Маринов, Юрдан Юрданов.

Високите стени на диарбекирските зандани

не могли

да сломят

свободолюбивия

дух

на смелия младеж и в една студена ноемврийска нощ на 1874 г., възползвайки се от развилнялата се снежна буря, предрешен като кюрд и с паспорта на полския емигрант Антон Бенковски, той успява да избяга. Преминава пеша Ааратските планини, пясъчните пустини на Ерзерум и стига до Трапезундското пристанище на Черно море.

Паспортът, с който Стоян Заимов избягва от Диарбекир, издаден от френското генерално консулство в Япония, предоставя на Гаврил Груев Хлътов, който приема за фамилно име Бенковски. "С този поляк (Антон Бенковски - б. а.) се срещнах в Диарбекир, от когото и купих паспорта. Купих го за 5 турски лири... и избягах от Диарбекир. Когато заминах за Цариград, после изпращането на четата, аз в Комитета дадох име Бенковски като лузинка на моя секретар... с цел да знае комитета с кого си има работа... това е първата политическа деятелност на Георги Хлътов.". В писмо до Никола Обретенов Заимов пише: "Когато комитета в 1875 г. по мое и на Тодор Пеев предложение, реши да се запали Цариград по време на въстанието (Старозагорското) повери всичкото дело на мен. Аз бях принуден да събера 30 - 40 юнака да образуват чета палачи (в смисъл подпалвачи), с които да извърша натоварената от мен длъжност. Между познатите мен емигранти в Букурещ беше и Георги Хлътов, който се занимаваше с хлебарство. Понеже аз цяла зима се занимавах с него да го уча да чете и пише с цел да го приготвя... към водене на писмата, можах от близо да се запозная с неговите способности "бързо да съобразява" и да ползва "от минутата"... и умението му да говори просто, гладко... то, разбира се и него причислих към участниците в "Цариградското дело".

В края на 1875 г. Заимов става един от учредителите на Гюргевския революционен комитет, който решава да се вдигне въстание в България. Определят го за апостол на III Врачански революционен комитет. На 22 април 1876 г., 20 дни преди определената дата на въстанието,

Заимов написва

единствения

по рода си

у нас Закон за всички въстаници.

Минал през огнената стихия на революционните борби, заточеник в Диарбекир в крепостта "Сен Жан Д`Акър" в Палестина, но не сломен духом, Стоян Заимов възкръсва за нов, свободен живот. Връщайки се в освободена България, неговото съзнание е изпълнено с една мисъл - да продължи образованието си, "да бъде человек на най-новата просвета, человек на най-прекрасната наука."

С получените от майка си 200 лири той тръгва за Русия и завършва Московскя педагогически институт. Тук той свързва живота си с красивата и умна девойка Клавдия Поликарповна Корсак. 6 месеца след раждането на първородната им дъщеря Екатерина, Клавдия, подобно на Инсаровата Елена от "В навечерието" на Тургенев, тръгва със своя съпруг за България, за да посветят двамата живота си на хората.

На свободна България Стоян Заимов отдава всичките си сили, цялата си неизчерпаема енергия като общественик, публицист и педагог.

Най-голямото негово дело, след революционната дейност, е създаването на Военно-историческите музеи и паметниците на признателността в България - паметника на освободителите в София, мавзолеят в Плевен, къщите-музеи и Скобелевия парк, музеите в Пордим, Бяла и Горна Студена. На това дело той отдава 32 години от живота си.

През 1889 г. Стоян Заимов сформира специален комитет, който да увековечи признателността на българския народ към неговите освободители. Много силно впечатление му направил Румънския мавзолей в село Гривица. Към идеята за къщи-музеи "Цар Освободител" в Плевен се присъедини и идеята за Мавзолея, пише той в спомените си.

Своите мисли Стоян Заимов споделил най-напред в София с военния министър генерал-майор Паприков. По случай 25-годишния юбилей на шипченските боеве той посетил Петербург и разказал за посещението си на бившите главни квартири в Бяла, Горна Студена, Пордим и Бохот на военния министър Куропаткин. Последният, след като го изслушал внимателно, му казал: "Можете да кажете на вашия княз, ... че аз съм готов да услужа на делото с нужните военно-исторически предмети. Вместо трофеите от Освободителната война да стоят в нашите складове... по-добре е да ги подаря на комитета "Цар Освободител", за да създаде от тях къщи-музеи".

На 18 май 1902 г. на свое заседание комитетът взема решение

да се издигне в

Плевен мавзолей

в памет на загиналите руски воини и да се превърнат в музеи онези къщи в Бяла, Горна Студена, Пордим и Плевен, в които е квартирувала Главната квартира на руската армия. Из средата на комитета се избират две строителни комисии, на които се дава пълна свобода на действие. Подаръците на Руското военно министерство били натоварени на няколко влака и складирани в Одеското пристанище. Оттук материалите за музеите са пренесени с три руски парахода до Варна през декември 1903 г. Реликвите са оценени на 7 млн. рубли.

Започва усилена работа по изграждане на музеите и парковете към тях. От 1899 г. до момента на откриването им - септември 1907 г., съзнанието на Стоян Заимов е обзето от една мисъл - да възкреси от "архива на забвението" героичните подвизи на руските и румънските герои, върху чиито кости се изгради нашата свобода. Един след друг в страната изникват "сякаш издълбани от народната душа" паметниците на признателността.

На 15 август Стоян Заимов е назначен за пръв директор на управлението на Военно-историческите къщи-музеи и паметници в България със седалище в Плевен. На този пост той остава до смъртта си - 9 септември 1932 г.

Първа негова грижа била да се приведат в известност и регистрират многобройните паметници в страната, издигнати от руското и румънското военни министерства, от руски войскови части, от семействата на загиналите офицери. Той уточнява и броя на паметниците, издигнати с българска инициатива и средства. Всички те са 295. Със своята огромна неуморна дейност по създаването и популяризирането им Стоян Заимов с право е определен за техен творец. През 1906 г. народният поет Иван Вазов нарече Военно-историческите къщи-музеи в България "Ерусалими на българската признателност".

Децатa на Стоян Заимов - Владимир, Людмила и ЕкатеринаПотомците

на Стоян Заимов

Стоян Заимов и Клавдия Корсак отглеждат и възпитават две дъщери - Екатерина и Людмила, и син Владимир.

Първородната дъщеря Екатерина учи в Швейцария и Франция. 5 години преподава френски език във II девическа гимназия в София, а от 1924 до 1933 г. работи като деловодител в Плевен. По това време Стоян Заимов е в напреднала възраст и тя е негов помощник в огромната разяснителна и пропагандна работа за поддържане на паметниците и музеите в града и окръга. Дълги години Екатерина живее в Скобелевия парк-музей. Собствени деца не е имала, осиновеният й син Виктор живее в София и има 6 деца.

Втората дъщеря Людмила се омъжва за Христо Чемширов от град Елена, виден член на Сговора, занимаващ се с търговия, в последствие градоначалник на Варна и директор на полицията. Останала много млада вдовица, тя трябвало сама да се грижи за трите си деца - Владимир, Валентина и Евгени.

Владимир Христов Чемширов е възпитаник на Морското училище във Варна. Обвинен и осъден е за членство в нелегална комунистическа организация, че е слушал и разпространявал реферати със забранено съдържание. През февруари 1934 г. получава оправдателна присъда и постъпва на работа в корабите на Българското търговско параходно дружество. През 1958 г. заминава за Австралия, установява се в Сидней, където става професор във Висшето техническо училище, а след това и член на Австрийската академия на науките.

Валентина Чемширова е родила две деца - дъщеря Чая и син Николай.

Евгени Чемширов е лежал в затвора във връзка с процеса на Трайчо Костов, бил е в немилост и умира рано.

Синът на Стоян Заимов Владимир е роден на 8.ХII.1888 г. в Кюстендил, когато баща му е директор на Педагогическото училище. Едва 4-годишен той проявява своите математически способности, а на 5 години става ученик. На 12-годишна възраст той е кадет във военното училище в София. През 1907 г. завършва с отличен успех и е произведен в чин подпоручик в артилерията. Своето родолюбие и героизъм Владимир Заимов проявява на фронтовете по време на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Романтична любов свързва живота му с Ана Лалева от Карлово. По време на Първата световна война, когато капитан Заимов със своята батарея трябвало да се придвижи към Памукчи, е изпратен по служба в главната квартира в Кюстендил. Когато се отбива за малко при семейството си в София, научава, че има син, когото кръстили Стоян. Пиейки за здравето на новороденото момче, неговите колеги пожелават на щастливия баща синът му да стане генерал. И след години той наистина става генерал. През 1937 г. във военното училище Стоян Владимиров Заимов получава първи офицерски чин. През 1942 г. е задържан във връзка с "Варненския процес" и изпратен в затвора. Интерниран е в с. Даръдере (днешния Златоград) и в последствие в с. Осмар, Шуменско, където остава до 9.IХ.1944 г. След това отново се връща в редовете на Българската народна армия с чин поручик и е назначен за началник на разузнавателна секция в щаба на войската. През 1945 г. е произведен в чин подполковник и става началник на разузнавателния отдел в щаба на войската. През 1947 г. е назначен за военен аташе в Швейцария и Италия. Бил е военен аташе и в Китайската народна република, посланик в Судан, Индия, Непал, Сингапур, Шри Ланка, Мароко, Мавритания. През 1959 г. е произведен в чин генерал. От брака му с Райна Костадинова се раждат Владимир, Анна и Бранимир.

Внукът на ген. Владимир Заимов, който носи неговото име, от малък проявява изключителни математически способности. Републикански първенец, подчертан кибернетик, обещаващ да направи много в областта на своята наука, едва 25-годишен той загива при злополука на път от Москва за Харков.

Клавдия е работила в представителството на ООН в България и в световни здравни организации на ООН. Има двама сина - Мартин Заимов (кандидат за кмет на София в последните местни избори), роден в Швейцария, и Михаил - роден в София.

Бранимир работи като първи секретар на дипломатическото ни посолство в Англия и след това като посланик на България в Канада. Има трима сина - Стоян, Борислав и Александър.