Йоанна се бори с парализата и мечтае да си купи здраве

Младата жена отчаяно търси пари за лечението си със стволови клетки

Дарина БОГДАНОВА

Не е вярно, че не можеш да си купиш здраве!!! За мен парите нямат друга стойност, за мен са единственото средство, за да ходя! Ако имах възможност, бих дала всичко, за да ходя! Материални неща не ме блазнят!" Шест години и осем месеца Йоанна Станиславова Йосифова от гр. Левски се бори с парализата на тялото си, след като тежка катастрофа я приковава за инвалидната количка. Шест дълги години, през които посреща всеки нов ден с волята да стане предишната здрава и жизнена млада жена, с вярата, че задължително ще успее, и с надеждата, че ще стигне до сърцата на достатъчно хора, за да съберe необходимите пари за лечението си. От поредната крачка към успеха отново я делят 6 100 долара. Това е сумата, която ще покрие полета й до Москва през юни тази година и поредните процедури със стволови клетки в клиниката "Нейровита" на проф. Андрей Брюховетски. "Точно сега съм отчаяна, защото съм почти на финала, а не мога да завърша започнатото. На фона на сумата, която сме дали до сега за лечението ми - 65 000 долара, парите, които са ми необходими, не са много. Уви, не мога да ги осигуря!", притеснена е тя. Мозъкът й работи на пълни обороти, за да реши дилемата. Всеки следващ път обаче става все по-трудно. Правила е какво ли не, за да събира средства за лечението си. Помагали са й фирми и обикновени хора. Чрез медиите историята й стигнала до много непознати и тези от тях, които имали възможност и желание, привеждали пари в банковите й сметки. Благодарение на това, че и тя, и родителите й работят, са изтеглили заем от 35 хил. лв., който ще изплащат доста години. Помагали са й приятели и бивши съученици със солидни суми. Колегите й от всички социални служби в страната също не забравят за нея. Със средствата, които спечелила от делото срещу застрахователната компания на катастрофиралия автомобил, успява да си осигури две от ходенията в Москва. С много надежда се обръща за помощ и към български медии в чужбина. Вестник "Нова дума", който излиза в Испания, публикува материал за нея. "Събрах минимални средства. Спечелих обаче много приятели. Получих писма от Испания от хора, които ме подкрепят и се възхищават на упоритостта ми. Един мъж дори написа стихове, посветени на мен! Изпратиха ми мартеници. Малките неща понякога ти носят големи радости и ти помагат да не се отчайваш и да продължаваш напред. Крепят те. Дават ти много сили, действат ти като катализатор", споделя Йоанна светли мигове от живота си. В момента тя чака да бъде одобрена от Български дарителски форум и да получи номер, на който желаещите с есемеси да могат да даряват минимална сума. Търсех различни алтернативи, чудех се за какво да се хвана, искам да ходя и нищо друго не е по-важно! Случайно един ден се рових в Интернет и попаднах на този дарителски форум. Приятел от службата пък ми прави лична страница в Интернет, която ще бъде готова до няколко дни. Надявам се повече хора да научат за мен по този начин, а също и аз да помогна на всички, които имат нужда от това", споделя тя.

Историята

на Йоанна

е покъртителна.

Преди 2 години я посетих в родния й град Левски, за да ми разкаже за злополуката. Открих я на работното й място в Социално подпомагане, отдел "Закрила на детето", където е старши юристконсулт. Покори ме за секунди с широката си усмивка и откритостта си. Както си беше на количката, тръгна да ми купува кафе от заведението в сградата - така ме изненада с бързата си реакция, че не можах да я спра. И тогава разбрах, че това момиче не само отказва да се примири със съдбата си на обездвижен (може би завинаги!) човек, но и че изобщо не се смята за различна от останалите. Явно не бях единствената с това впечатление - колегите й сякаш не забелязваха инвалидната количка. Но в същото време всички бяха готови да се притекат на помощ, ако има нужда от нещо. Докато правех интервюто, с Йоанна станахме приятелки. Историята й беше покъртителна. Тъкмо завършила висшето си юридическо образование във Варна и чертаела планове как ще се реализира професионално в някой от големите български градове, ще има семейство, деца и ще е щастлива, когато всичко се объркало. Пътувала от Велико Търново за морската ни столица, когато шофьорът на колата заспал за секунди и се ударил в мантинелата. На него му нямало нищо, а тя била със счупен гръбначен прешлен, последваща травма на гръбначния мозък и обездвижена от кръста надолу. Следват две операции, тъй като първата е неуспешна. Лекарите я уверяват, че ще проходи, но нищо подобно не се случва. Тя обаче категорично отказва да прекара живота си в инвалидна количка и започва да търси пътя за спасението си сама. И го намира. Научава за клиника "Нейровита" в Москва, в която проф. Андрей Брюховетски прави чудеса. Благодарение на лечение със стволови клетки парализирани хора от цял свят стават на крака. След много перипетии успява да отиде в клиниката и да започне терапията си. Съвсем за кратко постига огромни успехи, с които изумява руските медици. Благодарение на силната си воля раздвижва сантиметър по сантиметър от безжизнените си крака.

Тогава разбрах, че всичко е в нейните ръце, за да стигне до края. Преди две години изслушах историята й развълнувана и така я написах - развълнувано. Сигурно затова разказът е стигнал до много хора. "Български фактор" препечатва материала на "BG Север" (и в момента може да бъде видян на www.bgfactor .org) и така почитателите на младата жена стават още повече. Когато се разделяхме с Йоанна, й пожелах успех и си тръгнах спокойна за нея - с толкова силна воля и с толкова непоклатима вяра в сърцето нямаше начин да не успее.

Трагедията  

е най-жестокият

урок в живота й.

След катастрофата Йоанна губи предишния си живот и мечтите си, но с тази загуба си отиват и всички неистински хора около нея. Пръв я изоставя човекът, в когото е влюбена и който също уж я обича. Много "близки" хора бързо прекъсват контактите си с нея. Тя отдавна е простила на всички тях, но не разбира реакцията им. Съдбата обаче отчасти компенсира страданията й, като й поднася безценен подарък, много скъп и много истински. Опаковала го е красиво и я изненадва с него точно когато най-малко очаква. В живота на Йоанна се случило истинско чудо!

В един студен януарски ден на 2006 г. тя чака на летището в Москва. Точно тогава е леко обезверена, леко изморена от поредното търсене на средства, малко болна... На всичко отгоре е премръзнала, а колата, която трябва да ги вземе с майка й и да ги откара в клиниката, закъснява. Но....както казват хората: "Всяко зло за добро". Точно тогава се появява Той. Човекът, с когото се влюбват от пръв поглед. Казва се Зафирис Тараракис. Акис, както го нарича, също като нея е в количка. И той е с травма на гръбначния мозък, след като катастрофира на състезание по мотокрос преди 3 години. Акис живее в Атина и се лекува в клиниката в Москва. "Засега се виждаме само там, но за сметка на това всеки ден се чуваме по телефона и комуникираме чрез Интернет. Отначало общувахме на английски език, но той ми помогна да науча гръцки и вече си говорим само на родния му език. Той е моят живот! Откакто го срещнах, съм много щастлива и имам голям напредък в лечението си. Благодаря на Господ, че ме срещна с този човек. Сега двамата си помагаме и всякакви съмнения, че някога ще станем от количките, изчезнаха. Подкрепяме се във всичко. За лошо, за добро! Смеем се често, че терапията със стволови клетки не би била толкова успешна, ако я нямаше и любовната терапия! Всички в клиниката много ни се радват и ни помагат. Там сме като едно голямо семейство", възторжена е Йоанна.

През 2004 г.

за първи път

отива в клиника

"Нейровита".

От тогава до сега има 8 хоспитализации и 13 трансплантации на собствени стволови клетки. За последен път е била в Москва през март тази година. Резултатите й са отлични и след завръщането си от руската столица започва съвсем сама да прави по няколко крачки. Постепенно раздвижва глезените си, пръстите на краката, появяват се минимални волеви движения. С всеки изминал ден вижда положителната промяна в себе си и това й дава сили да продължава напред и да иска повече и повече. "Един приятел в подобно състояние ми сподели веднъж, че иска да се лекува в Москва и не очаква нищо повече от това да възстанови поне малко чувствителността на краката си. Спомням си, че му се ядосах и му казах, че не искам да имам контакти с хора песимисти. Трябва повече да вярва в себе си и да знае, че непрекъснато трябва да дерзае и да иска още и още! Чувството е неуписуемо! Постигаш едно, след това друго... Чувстваш... успяваш да се изправиш на крака... Времето, през което седиш на краката си, става повече и повече... След това искаш да направиш крачка... правиш я... после още една... после искаш да изминеш метри... да ходиш като преди... Казвам му: нима се задоволяваш с толкова малко?! Аз искам да стигна до края и да докажа на себе си, че мога да успея! Вярвам в себе си!", категорично заявява Йоанна.

Само силната

вяра я довежда

на точното място.

Преди да стигне до Москва е писала много писма до клиники в Европа относно възможността да се лекува със стволови клетки. Отвсякъде получава отговор, че са на етап, в който извършват опити само с животни, и че в близкото десетилетие няма да прилагат лечението на хора. Обръща се за помощ и към лекари в България, но те й обясняват, че не вярват в лечението със стволови клетки. Дори водещ специалист в тази област си позволява да квалифицира руските си колеги като шарлатани, а нея обявява едва ли не за наивница, която не знае къде е тръгнала. Същият специалст в момента се занимавал точно с това в България - лекува хора с помощта на стволови клетки, възмутена е Йоанна. Само силният й дух й помогнал да не се отчае в тази ситуация, да пренебрегне всички мнения и да провери сама за какво става въпрос. Все пак ако не рискуваш, не можеш да разбереш дали ще спечелиш, е мотото й в този момент. И наистина печели. Още с първото си посещение в клиниката си създава много приятелства. "Хората там са страхотни - от професора до обслужващия персонал. Винаги те посрещат с целувка и виждаш радостта в очите им. До тебе са и споделят успехите ти. Щастливи са заедно с теб. При първото ми ходене професорът ми обясни, че е необходимо да посещавам клиниката през три месеца и че за това време ще станем роднини. Оказа се прав. Обстановката там също те предразполага. Клиниката не прилича на болница - в коридора има много картини, салон, където всички пациенти се събират и общуват. Професорът ми обясни, че желае хората тук да се чувстват като у дома си. И е успял да го постигне", разказва Йоанна.

Цената за двуседмично лечение в клиниката е около 6 хил. долара и наистина е непосилна за много българи, но в сравнение с други клиники в Европа била съвсем ниска. Същото 14-дневно лечение в Англия например струвало 200 хил. долара! И нещо много важно - в сумата за лечение в руската клиника е включено и съхранението на стволови клетки на всеки пациент за период от 25 години.

Процедурите на

Йоанна всеки път

са едни и същи:

изготвя се индивидуална програма за лечение за две седмици, която включва изследвания, две трансплантации, много усилена рехабилитационна програма, масаж, физеотерапевтични процедури, тригенна стимулация. Последната е много болезнена, по-страшна от всичко друго. Доктор, който се е обучавал в Тибет, натиска силно с пръстите си по протежението на целия гръбначен стълб, за да активира потока от нерви, който се намира там, и импулсите да достигнат до пръстите на краката и обратно. "След третата такава процедура гърбът ми представлява поле с големи сини кръговe, много болезнени! За сметка на това манипулацията ми помага страшно много и винаги след работата на доктора имам невероятни резултати. За съжаление не съм чувала в България да се практикува нещо подобно", споделя Йоанна и признава, че една от мечтите й е в нашата страна да бъде създаден рехабилитационен център на световно ниво.

Много българи се обръщат за помощ към нея и тя винаги се отзовава - дава координати, свързва ги с точните хора в клиниката, носи документи в Москва. Готова е винаги да го прави. Освен за помощ, непознати й се обаждат по най-различни поводи. Странна случка преживяла наскоро. Получила писмо от затворник, който излежава доживотна присъда за убийство. Той й пишел, че Господ го е определил да й каже, че тя ще ходи отново и ще бъде същият човек като преди. Няколко дни се молил само за нея. "Не зная как да реагирам. Може би търси прошка по някакъв начин? Странен е животът", разсъждава Йоанна.

Тя е на 33 години и вярва, че най-прекрасните неща й предстоят. Всичко зависи от нея и от тези, които ще й подадат ръка. Много хора я подкрепят и на много хора е благодарна - най-вече на родителите си, които са безкрайно търпеливи, дори когато е "невъзможна". Вярва в себе си, упорита е и знае, че няма изпитания, изпратени от Бог, които да не могат да бъдат преодолени. Казва, че самият живот й дава сили да се бори, любовта на любимия човек, семейството, приятелите. Твърди, че дори не се е замисляла какво е да се самосъжаляваш - просто няма време да се занимава с незначителни неща, чака я много работа.

"Понякога съм изморена и ми е тежко, но единствено физически. Разбрах, че има много хора с по-трагични и по-тежки съдби от моята, независимо дали са с увреждания или не. Съпричастна съм към всяка жестока съдба. Не разделям хората по никакъв начин. Урокът, който съм получила в живота си, ми помага много. Страданието ме научи да живея истински и да отделям значимото от незначителното.

Аз съм щастлив човек!"