Юбилей

50 години плевенски алпийски клуб

През адските капризи на Италианските Доломити до победата над връх Чивета*

Откъс от книгата на Руси Дженев "Храмът"

Страницата подготви Руси Мънков

Руси Дженев Босилков е роден на 12 октомври 1950 г. в с. Малчика, Плевенско. Внук на Блажения епископ Евгений Босилков. Заслужил майстор на спорта по алпинизъм. Участник в националните експедиции "Ношак - 76" в планината Хиндукуш, Афганистан, и "Лхотце - 81" в Хималаите. Треньор на плевенския алпийски клуб с две успешни експедиции "Кавказ - 85" и "Памир - 86". Почетен гражданин на Плевен - 1981 г., и носител на орден "Народна република България".

От 1990 г. създава своя фирма "Алпина" с основна дейност строително-ремонтни работи. Изпълнява обекти в АЕЦ "Козлодуй", реставрира католически храмове, гради православен параклис "Христос Спасителя" в УМБАЛ и католически храм "Св. Дева Мария от Фатима" в Плевен.

Седмица след завръщането ни от Кавказ тръгнах за Италианските Доломити в състава на 12-членна експедиция. Там на място бай Мончо като зам.-председател и технически ръководител на алпийския клуб на 10 септември определи свръзките, които ще направят изкачването.

Моя милост и Велков бяхме щастливият "дует", от който се очакваше да се изпее партията на победата от връх Чивета.

Приготвих екипировката си прецизно, като подлагах на преценка всяка вещ, която трябваше да взема. Въпреки всичко купчината стана твърде обемиста, а това чудо трябваше да се носи по стената. И вторият опит не се получи.

Започнах отново, докато преценя необходимите съоръжения - въже, скални клинове, карабинери, зимна екипировка плюс спален пухен получувал, ръкавици и резервни вълнени чорапи, които и третия път се двоумих да взема ли, но тъй като бяха спомен от мама Банка, реших да ги добавя.

Северната стена на връх Чивета се намира в Доломитите. Тя представлява 1200-метрова отвесна варовикова стена, а самият маршрут, тур "Соледер", е от най-висока категория на трудност - шеста.

Сутринта на 11 септември 1975 година още в 4 часа тръгнахме към върха. Подходът до стената ни отне около 2 часа.

Обвързахме се с Димитър Велков, пляснахме се с длани за успеха, плюхме си, образно казано, в пазвите и започнахме изкачването. Първата третина от този маршрут беше от ниска категория на трудност. Правихме смени на водачеството и наложихме ускорен темп. Желанието ни да катерим бързо ни накара да хапнем по няколко лукчета, добре познатите соцбонбони, от които носехме около килограм, както и кутия обикновени бисквити.

Маршрутът се катереше за два дни, така че това беше достатъчно. Чувствах наслада от напредването по стената, която след леките пасажи започна да става отвесна. Преминавахме и през обратни наклони. Залисани в катеренето, не усетихме идването на вечерта, но мъждукащите светлини в долината ни напомниха, че е време за отдих.

Решихме да пренощуваме в една скална ниша. За вечеря "избрахме" познатото обедно меню. В дъното на малката пещера се чуваше капене на вода и под светлината на фенерчето заложих манерка да се събира вода. Велков провеждаше радиосеанс с бай Мончо, който ни информира, че хижарят Ливинио е казал, че времето се разваля.

Приехме информацията като нещо обикновено за Алпите. Преди да заспим, заваля силен дъжд. След полунощ дъждът спря и стана много студено. Не дочакахме да се развидели и започнахме да прибираме въжетата, които бяхме сложили под гърбовете си в бивака. Излязох първи от нишата и поведох първата дължина на въжето. Времето не предвещаваше да се проясни. Около обяд бай Мончо започна да настоява по радиостанцията да се върнем обратно на рапели, тъй като времето ще продължи да се влошава.

- Руси, какво ще кажеш - да продължим ли, или да направим "кръгом"? - запита моят партньор.

- Слагай радиостанцията в раницата и продължаваме...

Маршрутът ни навлезе в трудни пасажи и беше невъзможно да се върнем на рапели, тъй като щяхме да попаднем в обратни наклони - навеси. Следобед заваля дъжд, което затрудни движението ни, но, мокри до кости, продължихме напред стъпка по стъпка. Когато идваше ред да водя, аз изпитвах радост, защото успявах да затопля тялото си с движения. После, докато осигурявах Велков, следях неговите движения и чаках отново да дойде моят ред.

Вечерта ни завари на площадка около един квадрат. По-скоро перваз, широк 50 сантиметра и дълъг около два метра. За да спим по-спокойно, забихме по 4-5 клина и се обвързахме с въжето, защото неволно движение можеше да ни изпрати в бездната. До основата на стената под нас имаше над 600 метра.

Натежали от умора, разменихме по няколко думи и направихме кратък анализ на ситуацията. Явно напредвахме бавно, защото сега вече трябваше да сме на върха. Нощта беше студена, а дъждът не спря да се излива.

Утрото вместо надежда ни донесе ново изпитание. Стената над нас беше полирана с пласт прозрачен тънък лед, а връхната част беше побеляла. Невъзможно бе да изчакаме. Погледнах моя партньор. В тъмните му кафяви очи имаше тревога и докато оправяше въжето, той каза:

- Джина, дали ще имам късмет да видя отново децата си.

Изправен на площадката, този широкоплещест, здрав и с най-голям опит в клуба планинар явно беше усетил капана, който ни готвеше планината.

- Джина, чакай да си сваля шапката - Велков предвидливо махна скиорската си шапка, защото под каската при катеренето щеше да го запоти. Черната му коса беше придобила невероятна фризура на индиански вожд. Искрено се разсмях и след като обявих модела на прическата, партньорът ми също се разсмя.

- Брато, аз ще водя - бях си сложил вече "котките".

- Добре, Джина, води!

Последваха около 150 метра дюлфер, след него пасажи от плоча - отвесна. Напредвах "сапьорно". С пикела очуквах хватките от огледалния лед. Ситуацията вече изискваше не да бързаме да достигнем до върха, а да излезем невредими от ледената хватка на планината.

Напредвахме метър по метър и така до здрач. Мястото за бивак беше малка скална ниша, но сравнително закътана, както се казва - на завет.

- Брато, не трябва да заспиваме. Ако усетиш, че съм заспал, моля те да ме събудиш!

В манерката имаше малко вода и пихме само по няколко глътки, за да прекараме сухите късове от последните шест бисквити.

Нощта беше студена, но огласена от песните, които пеехме, за да не заспим. Третата нощ на стената не можа да възвърне силите ни.

Утрото посрещнахме с нетърпение, а катеренето започнах с бавни и сковани движения.

- Джина, ръцете ми мръзнат - с болка проговори моят партньор.

Не се поколебах и му дадох моите ръкавици, а аз продължих да катеря с голи ръце.

Този ден напреднахме и нощта ни свари на около 200 метра под върха. За първи път спахме разделени. Велков си беше устроил бивака на двадесетина метра под мене. Докато го наблюдавах, прерових раницата с надеждата да намеря бонбони. На дъното открих осем.

- Велков, в капака на раницата ти изпращам четири бонбона за вечеря.

Пуснах раницата и след малко го чух да псува. В капака имало дупка и оттам вечерята му беше отишла в бездната.

Разделих моите четири бонбона и двете лукчета, надеждно опаковани, този път стигнаха до него.

От време на време през нощта му подвиквах, но мислите дали ще успеем да се измъкнем от ледената хватка на планината и да достигнем върха не ме напускаха.

Утрото ни "шибна" с допълнителна "екстра" - силен снеговалеж, придружен от мощни пориви на вятъра. Започнах да катеря, но се движех бавно, защото в пухкавия сняг се наложи да търся хватките, които бяха допълнително полирани от дъжда. Около десет и половина започна електрическа буря и аз имах чувството, че се движим в ада. Усещах адски болки в пръстите и на няколко пъти те отказваха да се свиват и да задържат хватките.

- Брато, изчакай малко, ръцете ми не държат...

Трудността на маршрута беше намаляла, когато Велков дойде при мене, а аз потърсих в раницата вълнените чорапи от мама Банка. Нахлузих ги като ръкавици, а петите сложих на палците. Грабнах ледокопа и бях готов.

- Джина, аз ще водя до върха.

- Окей! - мислено благодарих на партньора си. Бяхме в ядрото на бурята. Светкавиците се спускаха до нас, а от тях спасение нямаше. Единствено Бог можеше да ни опази. Бяхме окичени с клинове, карабинери и ледокопи в ръце като средновековни рицари.

- Велкоооов - провикнах се в бурята, но, изглежда, той не чуваше, защото бях попаднал в подветрената страна. Опънах рязко въжето, като изчаках да навлезе в безопасен пасаж, и му направих знак да ме осигури, докато отида при него. Маршрутът беше преминал в чисто класическо изкачване от ниска категория на трудност.

Добрах се до него и надвиквайки бурята, го помолих да приберем излишните метални съоръжения от телата си в раниците. Той одобри идеята ми с измъчена усмивка и не след дълго продължи да води към върха.

Минаваше обяд и около 14 часа бяхме на върха. По план тук трябваше да чака помощна свръзка да помогне при слизането. Викахме по имена Коци Карпузки и Ангел Панталеев, но никой не се обади.

Бяхме на върха около 10 минути, започнахме слизането, което се оказа не толкова леко. Раниците ни се впиваха в рамената ни, защото на 200-300 метра от върха снегът премина в яростен дъжд. Нямаше сухо място по нас. Телата ни бяха прогизнали от водата, дори под каските ни течеше вода, но от потта ни.

Около 20,00 часа минахме покрай хижа "Голдай".

Стори ми се приказно красива и някак в призрачна светлина. Зад големите витрини се виждаха насядали по масите хора, които се веселяха в уюта на игривия огън от камините.

- Брато, ще се отбиваме ли тук за по един аперитив?

- В менюто липсва шопска салата и "Кайлъшка гроздова"... явно не сме за там - с тъжна самоирония се провикна Велков.

Съдбата обаче се оказа неблагосклонна към нас. Стигнахме до някаква хижа, но не разпознахме тази, която търсим, и с джвакащи обувки още около час се лутахме буквално просмукани от вода и пот. Накратко попаднахме отново на хижата, която бяхме подминали.

- Велков, трябва да влезем тук. Нещо грешим от умора, а утре по светло ще търсим нашата хижа.

Почукахме силно на вратата, защото се страхувахме, че от бурята няма да ни чуят домакините.

На третата серия вратата се отвори и в светлината на прага изплува фигура на мъж и в нея разпознахме Ливинио, хижаря на нашата хижа.

- Аай Соледер, аай Соледер - сияеше хижарят и викаше радостно и на воля. След минута в хола влетя бай Мончо. За пет дни беше брадясал и видимо отслабнал. Този висок, широкоплещест, синеок мъж приглади с длани белите си коси и без думи изтръгна някъде дълбоко от душата си изстрадана бащинска въздишка. Последваха прегръдки и сълзи на радост. От преумора не можах да заспя цяла нощ.

- Брато, спиш ли? - попитах Митко Велков.

- Не, не мога, още съм горе...

Утрото ни посрещна с окъпани от слънцето върхове, които сякаш опираха чела в небето.

С поглед проследих маршрута и за секунди преживях отново страданието, но и последвалата радост от успеха.

Ухилих се и явно безгрижната ми физиономия на юноша е шокирала Димитър Велков, защото той изненадан ме запита:

- Да не си превъртял, Джина?

- Не, Митко, просто победихме, брато...

* Заглавието на откъса е на редакцията

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК, ПРИЯТЕЛИ!

Съдбата на силните

Петдесетгодишнината на плевенския алпийски клуб без съмнение говори за зрялост и достолепие. Алпинистите са доказани патриоти, защото носят духа на нашите деди да побият знамето в необятни земи. Бих добавил - те са горди и свободни хора. Ледената епопея на Еверест доказа изключителния дух, патриотизъм и себеотрицание на българина, дръзнал да достигне покрива на света.

А след Христо на Околчица България се преклони пред другия Христо, избрал своя връх - Еверест. Това е съдбата на силните! Поклон.

Няма да забравя и препълнената зала във вечерта на плевенските алпинисти след успешната епопея Лхотце. Години по-късно съдбата ме събра с един от героите - Руси Дженев Босилков, почетен гражданин на Плевен, с Мити Велков, Вельо Йорданов - мъже, които никому не обръщат гръб, а винаги са с отворена ръка и горещо сърце. Честит празник, приятели! Васил АНТОНОВ

Поклон пред дързостта

Имах щастието на моето поколение да съпреживея през 80-те години на XX век като българин успехите на "златните момичета" на Нешка, на "желязната чета" на Абаджиев, на големите на тепиха и на боксовия ринг. Както казвахме със законна гордост и самочувствие - "нашите спортове". А ефектът на успеха на българските алпинисти на Лхотце, в годината, когато се честваше 1 300 - годишнината от основаването на Българската държава, донесе законна гордост на народа ни.

На плевенските алпинисти, дръзнали през 50-годишната история на своя клуб да покорят дузина височинни първенци:

Честит юбилей! Поклон пред вас, покорители на висините! Румен ПЕТКОВ

Напред и нагоре

Не успях да достигна ледения керван на големите - Христо Проданов, Дойчин Василев, Кънчо Долапчиев, Руси Дженев, Димитър Велков и пр.

Може би разминаване в ЕГН-тата, но именно тези снежни рицари, както ги виждах в юношеството си, ме накараха да "заболея" с диагнозата АЛПИНИЗЪМ завинаги.

Не успях засега да достигна бляна на 7-хилядниците, но възпитах в себе си умението да устоявам на житейските трудности.

Прошетах по нашенските скални масиви и се научих на "двойно осигуряване".

Днес в моето семейство думата БАЛКАН е икона, а във фирмата истината е закон.

Думите на Христо Проданов преди атаката към върха: "Напред и нагоре" са неписано лого на моя екип.

Честит 50-годишен юбилей, приятели!

Валентин ЙОРДАНОВ, строителен предприемач

Българин

На Христо Проданов

Какво е той? Безумство. Лудост.

Човек. Неразгадано чудо.

Философ. Мечтател. Особняк.

Или... самотен дързък единак?

Какво е той? Медали. Слава.

Или пък флагът на една

държава.

Или е истина такава -

герой страхливецът не става.

Той вечно ще си бъде там,

но никога не ще остане сам.

Друг Христо също връх избра

и връх остана в хорските

сърца!

И нека помнят всички по

света -

смъртта на българина е една.

Да помнят българин кога

умира

как връх за собствен гроб

избира!

Илко ИЛАРИОНОВ,

директор на драматичен театър "Иван Радоев" - Плевен, драматург и актьор