ЛИЧНА ДРАМА
Радосвет ПОПОВА
Затворена в клетка с железни решетки
умирам по малко.
И утрото среща разядени клетки
на тялото жалко.
Агресията има много лица. И опитът да се правим, че не я забелязваме, също е насилие. Тормозът не се изразява само в повишаване на тон и физически удари. Въпреки че и в тази своя крайна форма той не е рядко срещан.
Всяка четвърта жена у нас е жертва на насилие, а всеки трети човек е ставал свидетел или познава някой, пострадал от агресия, сочи статистиката. Жертвите не търсят помощ от самото начало, а вярват, че нещата ще се променят. След побоя или душевния тормоз насилникът винаги се извинява. Твърди, че случилото се няма да се повтори.
Това е характерно както за домашното насилие, така и за отношенията между неомъжените, които не живеят на семейни начала. Все по-често напоследък се говори за побой и психотерор между т. нар. гаджета. Насилието все по-често се превръща в част от една "нормална" съвременна връзка. Действителността обаче показва, че ако не се вземат мерки навреме, изходът може да бъде фатален. Една своевременна реакция би отклонила евентуално насилника от крайната стъпка (ако той не е с дотам здрава психика), а жертвата може да избегне тежкото бреме на чувството за вина, а след това безразличието и апатията.
За Мария спомените винаги са били болезнени. Разказва, че ровенето в тях всеки път е съпроводено с неистови усилия да се възпроизведат ситуации и чувства, които с години са подтискани. С единствената мисъл никога повече "да не видят бял свят". Самотата и сега стяга гърлото й. Вярата й и сега на моменти се губи, заменена от безразличието и апатията. Ръцете й и сега се протягат, докосвайки нищото, а краката й за пореден път я водят към поредното безсмислие. Няма го само споменът, което за нея не е никак малко. След години обаче решава да поразбърка живота си. Т. е. днес вече е готова да приеме това, което й се е случило, без споменът да предизвика поредната
непоправима
душевна травма.
Мария е само на 18 години, когато се сблъсква със свят, нямащ нищо общо с градената с години представа за действителността. Родителите й - учители, винаги са се опитвали да я "вкарват" в моралните норми на времето, в което те са живели на младини. По думите й обаче това било за нея само от полза. Разбира го малко по-късно. Защото изгражда характера й, калява волята й и я прави по-разумна.
И въпреки това сблъсъкът с новото, различното, долното, мръсното поваля Мария и смачква нейното желание да гребе с пълни шепи от живота и то се превръща в смешна и инфантилна илюзия.
"Новият" живот на Мария започва през есента на 1995 г. 18-годишното момиче пристига в Плевен от друг малък провинциален град, защото е приета да следва. Оказва се, че самостоятелният живот не я плаши. Стряскат я само контактите с двулични, нечисти и подтискащи хора, които често застават на пътя й. Липсата на "защитни механизми" я правят лесна мишена на клюки, обиди и присмех. Но някакси успява да ги преодолява в ежедневието. Наред със залягането над книгите по време на сесия, младата жена отчаяно търси сродна душа.
И подобно на приказните
сюжети един ден той се появява, но - грозен, неугледен, малко депресиращ. Само
за няколко дни обаче се превръща във всичко за нея. Оказва се, че е студент в
по-горен курс.
"Допуснах
Калин толкова близо до себе си, защото знаеше да говори. Да, умееше да използва
думите съвършено. Винаги казваше подходящото нещо на точното място. Той беше
единственият мъж, който до този момент ми беше казвал, че съм красива. Повтаряше
ми това, заедно с други нежни думи, и не ми трябваше много, за да му повярвам.
Т. е. вярвах му само външно, защото исках наистина да е така.
Вътрешно
бях убедена,
че е боклук.
Но не се спрях. Не си сложих спирачки тогава, за което платих с бъдещето си", признава Мария.
Днес, 12 години по-късно, жената почти не излиза от квартирата си. Лицето й е изопнато, бледо, без капчица руменина. Споделя, че изкарва по някой лев в един цветарски магазин, където ходи на ден за няколко часа. Иначе избягва контактите с хора. Не крие, че се е превърнала в социопат.
Системният тормоз, побоите, душевното изнасилване започват само месец след като Мария и Калин започват връзката си. Още в самото начало 18-годишното момиче забелязва, че приятелят й има склонност към чашката, но постоянно се опитва да убеди себе си, че това е нормално. Оказва се обаче, че след няколко бири Калин се превръща в съвсем друг човек - груб, циничен, брутален, без всякакви задръжки. Нормалното му поведение в този момент е да обижда, удря и... да се самонаранява. Заплахите, че ще сложи край на живота си, ако Мария го изостави, я държат изкъсо. Защото по някаква невидима логика тя вече е зависима от него.
"Лошото беше, че всички виждаха каква измет е Калин. Аз бях с него, което автоматично ме превръщаше в същото животно. Отношението на колегите ми към мен се промени. Имах само няколко приятели, които все още ми вярваха и знаеха, че съм различна от него. Но и тях изгубих в мига, когато на един купон Калин открадна 50 лв. и парфюма на най-добрата ми приятелка. Беше трудно всички да повярват, че нямам нищо общо или най-малкото - не знам за случилото се", разказва Мария.
"Инцидентите" с Калин обаче постепенно се превръщат в ежедневие. Не минава и миг, в който той да не упражни физически или психически тормоз върху Мария. Все по-често започва да посещава квартирата й, в която тя живее с хазяи. Пиян до несвяст на няколко пъти
се опитва
да троши
главата си
в стената.
Мария не посмява да предприеме нищо и след последвалата случка. В 2 часа през нощта й се налага да извика Бърза помощ, тъй като Калин е припаднал от количеството погълнат алкохол. Лекарите обаче си тръгват, след като при свестяването пациентът им започнал да ги псува. "Те помислиха, че и аз съм пила. Само му премериха пулса и му удариха няколко шамара. Той се свести, напсува ги, така хвана ръката на една от докторките, че тя посиня. И те си тръгнаха и ме оставиха сама да се оправям с този психопат. След като се изправи на крака съвсем пред очите ми надигна и пи от шишето със спирта, защото нямаше нищо друго с необходимия за състоянието му градус. После почти ме преби. А аз не виках, защото щях да събудя хазяите, въпреки че за техните стаи се влизаше от отделен вход", описва подробностите Мария.
Когато разказва, преживява всичко отново. Видимо са напрегнати всички фибри на тялото й. Очите й за кратко издават омраза и ненавист. Но дори и сега не може да обясни защо не е предприела някакви действия след системния тормоз. Разказва, че оставила без последствия и побоя, който той й нанесъл на гарата в Горна Оряховица пред погледа на всички хора, защото във влака на връщане към Плевен я заплашил, че ще скочи, ако тя не му прости. Устояла психически и на писмото (написано в алкохолен делириум), което той й връчил един ден. В него категорично Калин заявявал, че ще скочи от четвъртия етаж, ако тя го изостави. Дори приложил копие от предсмъртното си писмо. В него пишело, че всичко, което има - няколко книги от библиотеката, оставя на нея.
"Имах чувството, че ме манипулира. Молих го всеки божи ден да престане. И въпреки това, когато ми носеше стиховете, написани за мен през нощта, в сърцето ми проблясваше надеждата.
Казвах си -
утрешният ден
няма да е
като днешния.
Аз ще мога да заживея спокойно", признава Мария.
Дните минавали, нижели се месеците. Кошмарът за Мария нямал край. Колегите й все по-често коментирали зад гърба й нейните синини по лицето. Студентката отслабвала с всеки изминат ден. Не можела да се храни, сънят бягал от очите й. Единственото сигурно в нейния живот тогава бил Калин.
В отношенията на Калин и Мария полицията се намесва в края на първата година от тяхната връзка. Тогава жертвата вече е взела окончателното и дълго обмисляно решение, че слага край на кошмара. Въпреки страха от него, от това родителите й да разберат, тя прави крачката към своето спасение.
След поредния побой, от който се отървава само с леко сцепена глава, тя решава и отива в полицията. Часът е десет вечерта. Посочва на униформените мястото, където е пияният Калин в момента. Намират го проснат на земята сред урина и фекалии в тунел, свързващ две улици. Ченгетата го прибират, но... само за 24 часа. И го предупреждават - да не се доближава по никакъв повод до Мария.
Въпреки опасенията си след предупреждението на полицаите Мария повече не е тормозена от злощастния си възлюбен. Минава месец без да го чуе и види. Не се засичат даже в университета, защото разбира от негови колеги, че е прекъснал. "Един ден на вратата на квартирата ми се почука. Отворих - беше баща му - възрастен човек на 70 години. Майка му също можеше да му бъде баба. Никога не сме говорили за тях. Те не ме обичаха особено. Всъщност останах с впечатлението, че по принцип не допускат до себе си чужди хора. Но тогава го поканих да влезе. Приличаше на призрак. Ръцете и краката му трепереха, едва контролираше говора си. Сърцето ми се сви, защото предчувствах, че ще ми каже нещо лошо.
Първоначално поиска да го изслушам. За пръв път разбрах истината за семейството им. Калин е взет от дом, защото те не можели да имат деца. Оттам идва и разликата във възрастта. След като ми разказа всичко това, ми "поднесе" като гръм от ясно небе поводът за посещението си. Не ми спести подробностите -
Калин се беше
запалил
в необитаемата им къща в с. Гривица. Състоянието му било тежко. Но у тях, в Плевен, оставил писмо с надпис: "За любимото ми момиче". Баща му нямал представа дали това съм аз, защото не било изписано име, но не знаел за друга връзка на сина си", едва говори Мария. Когато отворила писмото, вътре в него имало само едно нарисувано сърце.
Калин почива след месец, а Мария обвинява за случилото се единствено себе си. И без това крехката й психика е пречупена завинаги. Но днес продължава да го нарича психопат и насилник, въпреки максимата: за мъртвите или добро, или нищо. Вече няма как родителите й да не разберат за ставащото. С тяхна помощ тя започва да ходи на психоаналитик. Това, което единствено обаче успява да постигне, е да подтисне дълбоко в себе си този период от живота си. И да живее така цели 12 години.
Първоначално преживените травми отстъпват място на вината, но с течение на времето на повърхността остават само безразличието и апатията. Затова година след случилото се тя не преживява особено дълбоко едно изнасилване. Приема го като част от злощастната си съдба. Не съобщава за него в полицията. Дори известно време излиза с насилника. Не от страх, макар че той е от т. нар. сикаджии тогава, а просто защото й е все едно как оттук нататък ще протече животът й.
Днес 30-годишната жена твърди, че няма бъдеще. Убедена е, че никога няма да позволи мъж да споделя живота й. Все още във всеки един представител на другия пол тя вижда големите ръце, свити в юмруци, застрашителния поглед, стиснатите устни. Сигурна е, че след като изкара дълго подтисканите си спомени на повърхността, ще започне отново да сънува кошмари и да се буди нощем, обляна в пот. Категорична е, че трябва да се търси решение на проблемите веднага, за да не се стига до фатален край. И призовава всички млади момичета да бъдат нащрек и да реагират, когато мнителността им по отношение на партньора започва все по-често да се материализира. Сигурна е, че в някой друг живот и тя ще изживее истинската любов - такава, каквато я описват в любовните романи.