ИСТОРИЯ
Мира ГАНЧЕВА
Ловешката крепост е разположена на десния бряг на река Осъм, на живописния хълм Хисаря, който се намира в старата част на град Ловеч. Открити са следи от по-ранни селища - от късния енеолит, елинистическата, късноантическата и ранновизантийската епоха. Археологическите разкопки показват, че тук се е намирало и тракийско селище - разкрити са части от жилище, изградено от камък и глина, и множество фрагменти от сива тракийска керамика.
След завладяването на нашите земи от римляните през I век днешният Ловеч е включен в границите на създадената провинция Мизия. Започва строителството на крепости, пътни станции, стражеви пунктове. В издадената през III век римска карта Табула Пеутингериана са нанесени пътните станции и квартирите за пренощуване на римските императори. В нея фигурира Президиум (пътна станция), която Константин Иречек и проф. Анастас Иширков отъждествяват с Ловеч.
По време на римските завоевания в началото на I век селището е преместено в равнинната част на града. Но когато започват нашествията на "варварските" племена в средата на III век, то е изнесено на хълма поради естествените условия за защита. Просъществува и през V - VII век (ранновизантийската епоха). През V - VI век на най-високата част на хълма е съградена църква от типа на трикорабните базилики с купол. Според особеностите в плана и пространственото оформление тя е единствената в България и трета в църковното строителство във Византийската империя ("Кехрие джами" в Константинопол и "Успение" в Никея). Съществуват църкви от още два архитектурни типа. Вероятно след разрушаване на селището от ранновизантийската епоха за известно време хълмът запустява.
Крепостта е построена
през IX - X век и заема двете горни тераси на хълма, а жилищните квартали и
производствената част на града са разположени по долната - трета тераса, по
склоновете на хълма и покрай реката. В южната и западната страна хълмът има
почти отвесни скали. Достъпен е само от източната страна, а в днешно време - от
махала Горни при храма "Св. Неделя". От север се спуска на три тераси към
реката. От хълма се открива прекрасна гледка към долината на река Осъм и
Балкана. Като допълнителна защита към отвесните стръмни склонове е била
построена каменна стена, следваща релефа на терена. Дебелината й е била от 1,8
до З метра съобразно местоположението и уязвимостта на сектора, а височината й
(без парапета и зъберите) е достигала от 5 до 8 метра. Основите са изградени
върху скалата, така че в случай на нападение или обсада не са могли да бъдат
подкопавани.
В българската история името Ловеч се среща главно във връзка със събития, станали от ХI век насам. Първото споменаване на крепостта е свързано с нахлуването на печенегите в българските земи и военните действия на Византия срещу тях. От византийските хронисти Михаил Аталиат и Скилица Кедрин узнаваме, че един от печенежките главатари на име Селте останал в Ловеч с намерение да се укрепи в крепостта, но в 1059 година бил прогонен от византийския император Исак I Комнин. През ХII век отново срещаме името Ловеч във византийските хроники (Никита Хониат). Именно Ловеч е градът, който спира византийските войски, предвождани от Исак II Ангел, дошли на север от Балкана да усмирят въстаналите българи. Така през 1187 година след тримесечна неуспешна обсада византийският император Исак II Ангел признава, подписвайки т. нар. Ловешки мирен договор под стените на крепостта, независимостта на областите, обхванати от въстанието, предвождано от братята Асен и Петър, а с това и началото на Втората българска държава.
В Ловешката крепост са открити голямо количество накити, предмети на бита, оръдия на труда и керамика. От особено значение са двете колективни находки от сребърни монети, върху които са изобразени цар Иван Александър и синът му Михаил. Едната се състои от 16 монети, поставени в гърне, а другата - от 1 430 монети в стомна.
През ХIII век по време на въстанието на Ивайло Ловеч отново се споменава, и то между по-големите и важни български крепости, които били завладени от византийците.
Разцветът на Ловеч е по време на Второто българско царство. През 1331 година владетелят на Ловеч деспот Иван Александър става цар на България. С четиридесетгодишното му управление се свързва най-големият политически и културен разцвет на страната през това столетие. През XIII век и особено през XIV век Ловеч е един от най-големите градове-крепости в Северна България и достига завидно икономическо положение. Ловешката крепост е една от най-късно падналите под турско управление - едва през 1446 година, и то с цената на масови разрушения, но и тогава запазва значителни права - да не се заселват турци на територията на града, да не се вземат деца за еничарския корпус, запазва си и правото за вземане на мито върху стоките, преминаващи през града.
От края на 2005 година крепостта, заедно с намиращия се до нея паметник на Васил Левски, е снабдена със специално нощно осветление по подобие на великотърновската крепост "Царевец". От скоро има и амфитеатрална сцена, която преобрази изцяло крепостта. Тя е на две нива и има 250 места. Стойността на цялостното изграждане на комплекса е 100 000 лв. Половината са осигурени по проекта "Красива България", останалите бяха дадени от общината.
Археологическите разкопки на хълма, известен днес като Хисаря, разкриват, че мястото е обитавано хилядолетия преди възникването на средновековната крепост. Първите поселения се отнасят към каменно-медната епоха (V в. пр. Хр.). Те са заемали горната тераса на хълма и част от долната. Строителството през следващите епохи и късносредновековният некропол са нарушили и почти унищожили праисторическата пласт, което затруднява установяването на размерите и планировката на селищата от каменно-медната епоха. Но все пак проучвателите са успели да разкрият част от останките на три жилища. Те са били наземни с подове от добре трамбована жълта пръст, някои от които обмазани отгоре с глина. Стените им били изградени от коловоплетна конструкция, обмазана с дебел слой глина, примесена със слама. Горелите деструкции показват, че жилищата са били унищожени от пожар.
Открити са множество фрагменти от керамични съдове, кремъчни оръдия, животински кости, както и част от глинена човешка фигурка, плосък костен антропоморфен идол, тежест за рибарска мрежа, прешлени за вретено и една златна апликация. С ранната каменно-медна епоха (първа половина на V хил. пр. Хр.) може да се свърже жилището, разположено на горната тераса, под улицата между комплекса с църква №2 и редицата от жилища от XIII - XIV век. Останките, разкрити под входа на митрополията, вероятно са от края на енеолита (края на V - началото на IV хил. пр. Хр.). Към това време трябва да се отнесе и жилището, чиито деструкции са лежали под едно от помещенията на сградата с военно предназначение западно от главната порта. Именно в него е открита и златната апликация.
Местоположението на селището върху естествено защитен хълм в близост до вода представя основните топографски характеристики на халколитните селища в Западна България.
В края на каменно-медната епоха праисторическото селище на хълма Хисаря било напуснато от жителите му. Животът тук прекъсва за продължително време. Той бил възобновен отново през късножелязната епоха. Възможно е тракийското селище да е съществувало от IV в. пр. Хр., но сигурни данни за него има от III - II в. пр. Хр. По време на археологическите разкопки през 1963 г. на най-високата част на хълма са проучени останки от жилище, състоящо се от поне две помещения. Стените му били изградени от ломени камъни на глинена спойка. В него също са установени следи от пожар. На пода му е открита дръжка на родоска амфора с печат. Надписът върху печата съдържа името на жреца-епоним и месеца, в който било налято виното - април. Този тип родоски амфори се датират от средата на III - края на II в. пр. Хр. Това е и датата на жилището, в което е открита дръжката. В него са намерени и две бронзови монети. Трябва да се отбележи, че дръжка от родоска амфора с печат от II в. пр. Хр. е открита и в Деветашката пещера, намираща се на 18 км по течението на река Осъм. Части от зидове на сгради, които могат да се свържат с тракийското селище, са разкрити и на други места на хълма.
Следи от човешко присъствие са открити и в двете пещери ("Васил Левски" и "Табашката"), намиращи се на отсрещния ляв бряг на реката в местността "Башбунар". Проведените тук през 20-те и началото на 60-те години на миналия век археологически разкопки разкриват следи от живот от късната старокаменна, новокаменната, каменно-медната и бронзовата епоха. През 1987 година група млади спелеолози при посещение на Табашката пещера попадат случайно на находка от шест златни спирали и един нагръдник от времето на бронзовата епоха.
При проучването на средновековния некропол в местността "Башбунар", принадлежал на крепостта, археолозите откриват в насипите на гробовете и фрагменти от керамични съдове от втората половина на ранножелязната епоха, както и такива от късножелязната епоха. Този факт свидетелства, че вероятно върху тази тераса са съществували тракийски селища от съответните периоди.
През 1971 година в центъра на града, при лятното кино, е открит гроб от края на ранната бронзова епоха. Погребението е извършено чрез трупополагане, вероятно в свито положение, в яма, покрита с речни камъни. Като инвентар към него са били положени три глинени съда (чаша, паница и дълбок амфоровиден съд), бронзова кама със златен нит за захващане на дръжката и една златна спирала. На нивото на човешкия скелет в същата яма са разчистени и кости от скелет на куче. Сведенията за откриване на кости при строежа на съседни сгради дават възможност да се предположи, че на това място е съществувал некропол от края на ранната бронзова епоха.
През 1896 година пък в махала "Дикисан" е открита случайно тракийска гробница. Тя била разположена в южната част на могила, на дълбочина около 2,50 метра от върха на насипа. Състояла се от преддверие и погребална камера. Изградена е от обработени варовикови квадри. Камерата е била покрита с полуцилиндричен свод. Подът в преддверието бил постлан с обработени камъни, а този на камерата - обмазан с хоросан. Съоръжението се отнася към IV в. пр. Хр. Могилата е част от некропола на някое от тракийските селища, съществували на територията на съвременния град. Издигането на подобно представително съоръжение свидетелства за наличие на заможна тракийска аристокрация.
През пролетта на 1187 година византийският император Исак II Ангел обсажда Ловешката крепост. Българските войски, начело с Асен и Петър, не допускат превземането на твърдината. Императорът замисля хитрост, за да завладее крепостта. През нощта изтегля войските си и поставя малки наблюдателни постове по левия бряг на реката - "Башбунар". През следващите дни няма нападения и българите се успокояват. В една ранна утрин, за да си налее вода от реката, от крепостта през таен тунел излиза царица Елена с кученцето си - Рис. Докато си налива вода, тя е забелязана от византийския пост. Царицата бяга към тунела, за да се спаси от преследвачите си. Византийците чуват лая на кученцето, откриват българската царица и я пленяват. Императорът изпраща послание до цар Асен, искайки мир и достоен заложник за размяна с царицата. Сключва се мирен договор, с който официално се признава съществуването на Второто българско царство, а заложник на византийците става по-малкият брат на Асен и Петър - Иваница. Той е отведен в Цариград, но след няколко години бяга и се връща в България, за да стане по-късно цар Калоян.
Според легендите и някои турски извори Ловеч е последната българска свободна крепост. Отчайвайки се, след тримесечна обсада на крепостта, турският водач Коджа Ибрахим решава да използва хитрост за нейното превземане. Той събира около 100 овни, поставя на рогата им свещи и през нощта пуска "огненото стадо" от близкия хълм към крепостта. Защитниците, мислейки, че Бог им изпраща помощ във вид на "небесен" огън, отварят вратите. Стадото влиза във вътрешността, следвано от избрани турски воини, които бързо сломяват съпротивата на защитниците.
От тази нощ хълмът, носил името "Рижа гора", приема прозвището "Стратеш" от турското Саръ Атеш - жълт огън. Поводът е запалените свещи по рогата на овните.
Легендата продължава с това, че последният защитник се спуска по тайния тунел и става първият хайдутин в България.