ИСТОРИЯ


 

Той превзе Цариград и плени султан

Абдул Хамид и неговото семейство

 

В с. Дерманци честват 140 години
от рождението на Христо Чернопеев

 

Георги СТОЙКОВ

Христо Чернопеев влезе в отечествената история като продължител на делото на най-светлите личности от епохата на Възраждането. Подвизите му на македонска земя по тактически прийоми, хладнокръвие и смелост се родеят с тези на дякона Левски. И с право в историографията на Македонското освободително движение той се нарежда до неговите първенци - Гоце Делчев и Яне Сандански. Чернопеев влезе като герой не само в историята. Неговият образ бе обект и е обект за пресъздаване от художествената литература. Волевата му натура бе обезсмъртена завинаги от киното.

Черньо Пеев се ражда на 18 юли 1868 г. Изживява мизерно детство, каквото е било детството на нашите деди и прадеди в ония години на робство и вековна изостаналост. Семейството му е живяло в тясна, ниска къщица - истински бордей. Една от дъщерите на Чернопеев - учителката Станка Чернопеева, чиято побеляла коса и целомъдрена фигура се мяркаше по дерманските улици до преди няколко години, в спомените си за онова далечно минало разказваше: "Имам стотици тежки спомени от детството си, но за един си спомням с особена мъка. Когато валеше дъжд, цялата ни къща подгизваше. Плочите на покрива са били счупени и не е имало кой да ги пренареди. Мама беше замесила просеник, а ние, гладни, сме наклякали край огнището и чакаме да се опече. Но не дочакахме. Заваля силен дъжд и загаси огнището. Мама ни галеше по главите и сълзите й бяха така горчиви, че ние не смеехме да плачем и да искаме хляб..."

Затова с огромна радост Черньо посреща вестта, че

го пращат да учи

в Плевенското

третокласно

училище.

Това е само две години след Освобождението. Дерманци е околийски център и обхваща 23 селища, които се простират от село Катунец до село Гложене и от Малка Желязна до Блъсничево (сегашното Румянцево). Ехото от героичната битка на русите в трите щурма за Плевен е още прясно и сърцето на малкия Черньо тръпне от гордост, че ще учи именно в град-герой.

Но момчето няма късмет. След втори клас родителите му го връщат на село да помага в кърската работа - единственият източник за препитание на семейството. Докоснал се обаче веднъж до обаянието на писаното слово, като пастирче, в торбичката с хляба той винаги слага и книжка. Особено е пристрастен към подвизите на нашите славни царе, на юнаците от фолклора, на прославените хайдути. Той е среден на ръст, набит, здрав като камък. Не е общителен. Расте затворен и мълчалив. Говори малко, кратко и сдържано. Емоционалната приповдигнатост му е чужда. Такъв сдържан ще го видим по-късно, когато е прославен войвода и авторитетен деец на Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация. По нейните форуми той е почти незабележим. Но стане ли нужда да се решават практически дела на революцията, Черньо Пеев е на предна линия. Неустрашим, съобразителен, изключителен тактик при воденето на военните сражения, за другарите си е готов на саможертва, а за обикновените хора - верен закрилник и сладкодумен събеседник.

Когато отива да се сражава за свободата на Македония, Черньо Пеев е вече в зряла възраст. Той е трийсетгодишен. Минал е през казармите в Плевен, Лом, Русе, заслужил е фелдфебелското звание и е изградил в себе си изключително полезни навици. Сприятелил се с ротния си командир в Ломската казарма, поручик Борис Сарафов, той е спечелен завинаги за македонската кауза. През 1899 г. се уволнява, напуска бащин дом,

Оставя жена

с четири

невръстни деца

и през Сърбия заминава за Солун, за да не се върне вече жив в родното си село. Някои от старите дерманчени твърдяха, че си идвал на три-четири години по веднъж да види децата, но документи за това няма. За такова идване съм слушал още в детството си. През една лятна августовска вечер на 1904 година по тяхната улица в Дерманци се задал търговец с кон. Продавал ковани гривни и пръстени. Струпали се жени от махалата. Дошла и майка му с една от внучките си. Заговорили. А той не откъсвал очи от момиченцето. Макар че бил преоблечен като арнаутин, майчиният усет си казал думата. "Ти си Черньо! Ти си моят син, затова ме разпитваш за децата. Ах Черньо, Черньо, върни се при децата си, че са сираци при жив баща..." На арнаутина също се насълзили очите, но той подминал, без да се обърне назад...

 Участниците в аферата с мис Стоун Сава Михайлов, Яне Сандански, Кръстьо Асенов-Мечката и Христо ЧернопеевСлед като престоял няколко месеца в Солун, където обучавал тайно в квартирата си момчета на военно дело, на 14 февруари 1900 година той се прехвърлил в Гевгелийско и Енидже Вардарско и се включил в четата на прославения войвода Михаил Апостолов - Попето. Когато застанал пред него с рапорт: "Представя ви се Черньо Пеев от село Дерманци, Луковитско, фелдфебел от българската армия", войводата се усмихнал и възкликнал: "Какво е това име Черньо! При нас ще се казваш Христо, като Христо Ботев!"

От този ден за революционната история на България Черньо Пеев става Христо Чернопеев.

Започнал с малка чета от четирима души в Кукушкия край през пролетта на 1900 г., когато се отделя от Михаил Апостолов, по време на Илинденско-преображенското въстание Чернопеев води вече обединена чета от двеста и петдесет души. Само в Кочанско през 1903 г. за две седмици

четата му

води четири

кръвопролитни

сражения

с шестхилядна редовна турска армия. Деветдесет и шест въстаници оставят костите си по македонските планини, но и стотици аскери от петвековните ни поробители намират гибелта си...

Всеизвестна е аферата с американската мисионерка мис Елена Стоун и българската й придружителка Катерина Стефанова (по мъж Цилке), която ражда в планината момиченце и близо 6 месеца съпътства нелегалния живот на революционерите заедно с бебето си. За нуждите на революцията от тази акция - започнала през август 1901 и завършила през февруари 1902 година - е взет откуп от турското правителство в размер на 14 500 златни турски лири (103 килограма злато).

Инициатор и изпълнител на акцията е Христо Чернопеев.

"Никой от преките участници никакво възнаграждение не взе - пише в спомените сиХристо Чернопеев сред народа - 1906 г. Гьорче Петров - и никакви промени в живота им, пълен с лишения, не последваха."

Тон за това безкористие дава пак Чернопеев. "Не влачихме жени през планините, за да храним децата си" - категорично заявява той.

Впоследствие Гоце Делчев изпратил по пет лири на съпругата на Чернопеев и на болния баща на Яне Сандански без знанието на войводите.

За получаването на тези пари Пею - по-големият син на Чернопеев, разказва: "Ние бяхме четири дребни деца. Един ден ни съобщиха, че бил дошъл някакъв чужденец, който търси мама да й предаде нещо. Три години тя геройски се бореше с живота да изхрани сама тези четири гърла, без всякаква вест от своя мъж, обливайки мотиката и сърпа със сълзи. Намерихме я у съседите и я извикахме. Чужденецът каза името си: Андрея Димков Докуров от град Велес. След като се осведоми от майка ни как преживяваме,

той извади

пет лири, пратени

от Делчева,

и й ги предаде..."

За честността и безкористието на войводите говори и д-р Събка Асенова - сестра на Кръстьо Асенов. Тя разказва следното: "Когато се взе откупът и пренесе в България, аз бях лекарка в град Враца. Един ден дойдоха у дома Яне Сандански, Христо Чернопеев и брат ми Кръстьо. Това беше през февруари 1902 г. Оставиха ми на съхранение 4 000 лири от мис Стоуновите и заминаха. Един бог знае какви страхотии съм брала с тия пари! Какво можех да сторя, ако бях нападната от върховистите? След известно време се върнаха да си ги приберат и започнаха да ги броят. "Хубава работа - казах силно огорчена, - нямате значи доверие в мене? Аз не ги броих, когато ми ги дадохте, а сега вие ги броите!". Те разбраха и престанаха да ги броят. Прибраха парите и заминаха. А майка ми разказваше после, че преди да потеглят на път, Кръстьо й поискал десет-петнайсет лева, защото нямал пари."

Малко хора в България знаят, а младите хич, за изключителния подвиг на македонските революционери за възстановяване властта на младотурците. През април 1909 г. султан Абдул Хамид - защитник на реакцията в турската армия, организирал контрапреврат и отстранил от власт младотурците. А цялата надежда на поробените българи била в тях, защото обещавали да установят равенство и братство между всички народи в Империята. При тази вест тройката от лявото крило на ВМРО - Яне Сандански, Тодор Паница и Христо Чернопеев, само за няколко дни събрали повече от 200 доброволци и заедно с 2 000 войници от Солунския гарнизон на Шефкет паша, привърженици на младотурците, заминали от Солун с влак за Цариград. Парадоксът тук е, че

Чернопеев със съратници от ВМРОза общ отговорник

на групата

е определен

Чернопеев.

След двудневни сражения доброволците и аскера разбили султанската гвардия, пленили султана със семейството му и го изпратили с влака в Солун във вилата Алатини. Това звучи като митична легенда, но е факт. Онова, което никой от великите ни царе - от Крум Страшни, през Борис I, Симеон Велики и Асеневци не успял да стори - да превземе Цариград, го постигнали шепа храбреци под водачеството на един фелдфебел от българската армия, наречен Христо Чернопеев. Българските доброволци победно марширували по главната улица на турската столица и песента "Жив е той, жив е" кънтяла над Босфора.

И след тези дни и часове на възторзи можете да си представите какво огромно е било разочарованието на Чернопеев и неговите другари, на целия поробен народ, когато много скоро се разбрало, че и младотурците не се оказали по-добри от проклевания Абдул Хамид.

Но надеждата в хората умира последна.

През есента на 1912 г. започнала освободителната Балканска война. Тя заварила Христо Чернопеев на турска територия, някъде в Разложко. Заедно с четите на Йонко Вапцаров, Михаил Чаков, Пею Яворов и други войводи те започнали действия като авангард на българската войска по долините на реките Струма и Места. Четата на Христо Чернопеев с бой освобождава град Банско. След това Разлог. А в края на октомври била вече пред стените на град Кавала. Заедно с четата на Пею Яворов превзели беломорското пристанище шест дни преди да пристигнат частите на 4-та българска армия. За особени бойни заслуги и проявена храброст командващият армията генерал Стилян Ковачев присвоява на Христо Чернопеев чин подпоручик.

В последвалата през следващата година Междусъюзническа война всички успехи и победи на армията били проиграни от двореца. Ново огънче на надеждата запалва в гърдите на Чернопеев включването на България в Първата световна война. По това време той е

депутат

в Народното

събрание

като представител на Струмишкия избирателен район. Но когато Втора българска армия навлиза в Македония и една от колоните й се насочва по долината на р. Струмица и град Щип, Чернопеев не се възползва от депутатския си имунитет, а веднага заминава доброволец. Срещу българските войници обаче сега застават елитни съглашенски поделения на Франция, Англия и Гърция. Завързват се жестоки сражения. На 23 октомври 1915 г. в боевете при Криволак, на 47-годишна възраст загива със смъртта на храбрите командирът на рота, легендарният войвода Христо Чернопеев. Погребват го в двора на църквата в град Щип. Човекът, който шестнайсет години в дъжд и сняг кръстосва с оръжие в ръка Македония и се бори за освобождението и обединението на българския народ, остава завинаги в този край. А на свободна България той оставя двама сина - Пею и Ботьо, и две дъщери - Тодорка и Станка, всички расли със славата и завета на баща си и оставили имена на честни и достойни българи.