лична драма
Кремена КРУМОВА
"Животът ми е празен. Винаги е бил такъв. Макар че на пръв поглед имам всичко, от което уж се нуждае една нормална жена - три невероятни деца, мъж, когото съседите сочат за пример, голямо и добре обзаведено жилище, що-годе хубава професия, от която печеля добре... Мога да изреждам и още - и сигурно ще ми завидиш, но ако знаеш какво ми е отвътре?! За мен животът отдавна е свършил, всичко е безсмислено, живецът в очите ми отдавна е угаснал и сега само съществувам, тлея, без чувства, без емоция и някаква светлина в тунела. И пак, и пак повтарям, че не искам да живея - за това не може да ме мотивира нищо на този свят. И като се замисля, че току бях се простила с този ужасен живот, бях го измислила перфектно, не мислих, че някой и нещо може да го предотврати, и той ми попречи. Спасителят! Да, доста смешно звучи да наричам спасител този, който всъщност ме погуби. Направи го още като бях на 16 години."
Това ми разказа тя докато сипваше захарчетата си в още врялото кафе. С нея се засякохме съвсем случайно във Велико Търново, не се познавахме предварително. Разменихме няколко думи на една опашка и понеже и на двете не ни дойде редът преди почивката на служителите, решихме да убием времето и да изпием по едно кафе заедно. Не очаквах нашият разговор да започне така.
Преди това беше ми споделила само, че е от малко градче в Южна България и се казва Мария.
Видимата й възраст бе около 35 години. И аз като жена не можех да не призная красотата й, макар засенчена от някакъв тъмен облак грижа и покруса и видимо неподдържана - русата й коса беше гъста и чуплива, но без форма, без прическа, тялото й беше като на манекенка, но недобре подбраната пола не подчертаваше съвършенството му. Сините й очи гледаха тъжно и в нищото. Единствени те издаваха дълбоката й душевност и в същото време
огромна болка и
разочарование от
живота и хората.
Конвулсивно те се присвиваха нервно след споменаването на всеки по-важен щрих от нелеката съдба, която тя рисуваше пред мен. От време на време ги разтъркваше с ръцетe си - също изящни, с дълги и красиви пръсти, но с груба и насечена кожа - така изглеждат само ръцете на селските хора, които цял живот изкарват прехраната си със земеделие. Каза, че работи като шивачка. За робския труд и експлоатацията на жените в тази сфера бях чувала много - работа от сутрин до здрач. Тя потвърди същото, но и подчерта, чe за нея това е не само начин за прехрана, не само професия, а и бягство от реалността, чрез което някакси забравя за всичко, което я гнети и потиска.
След минута прекъсване, която използвах и аз да подхвърля няколко думи за времето, уж за да спра изповедта й, чието споделяне причиняваше много бръчки по лицето й, но тя продължи разказа си, като говореше с такава твърдост в гласа и насеченост на думите, че от тях струеше цялата събрана омраза и погнуса от собствения й живот. Долавях и немалка доза срам, но явно желанието й да излее цялата горчилка навън, поне доколкото е възможно, беше по-голямо и тя продължаваше да реди случки, събития...
"Всичко започна, когато бях още на 16 години. Имах много приятели, за които можех да твърдя, че са истински, имах и такива, които лицемерно търсеха близостта ми, за да се докопат до нещата, които притежавах и можех да им дам. А аз наистина имах всичко - във всеки един аспект.
Момчетата бяха
влюбени в дълги-
те ми руси коси,
събрани винаги в две плитки, искрящите ми сини очи и незалязващата ми усмивка. И за родителите си, и за учителите бях дете мечта. Бях първа по успех в училище, първа по вечеринки и олимпиади, винаги на първия ред на манифестации. Бях отряден председател, асистентка на знаменосеца в школото... Похвално за онова време бях и много скромна, свенлива и притеснителна - винаги махах лентата с надпис "отличник" преди да тръгнем към центъра на града, защото не исках да ме смятат за специална, за нещо повече от останалите.
Майка и татко никога не са били крайно строги с мен. Второ дете съм и може би това в известна степен ми отреждаше повече привилегии в семейството отколкото имаше например по-големият ми брат. Не съм била лишавана от нищо, но и никога не съм искала твърде много - даже напротив. Нямах нужда от нищо. Бях толкова ангажирана в училищния живот, че дори нямах време и да мечтая. Единственото желание за бъдещето, което трайно се бе настанило в съзнанието ми още от малка, беше да стана учителка.
След цялата тази инерция на юношеските години на един летен лагер аз се заслушах в разговорите на своите връстнички. Те говореха за връзките си с момчета, споделяха моменти от половия си живот... Тогава за първи път се замислих на тази тема. Дали не бях изостанала вече в развитието си момиче... Та аз не само че не бях имала досега приятел, ами и секс не бях правила. Ами ако разберяха останалите? Може би именно тези мисли, обвинения и тревоги ме подтикнаха към
една от най-
големите грешки
в живота ми.
Сега осъзнавам, че тя повлече след себе си още куп недоразумения, които ме доведоха до ръба на пропастта.
Като че ли за да наваксам пропуснатото, още същата вечер преспах с Миро - смятах го за един от най-добрите си приятели. Опиянена от романтиката на лагерната вечер и желанието да преживея онова приятно усещане, за което чувах вече приятелките ми да говорят, аз го стрелках с палави очи през цялото време докато пеехме на плажа край морето. Той разбра езика на тялото ми и се възползва от това. Резултатът от тази прекрасна вечер лъсна едва след лагера. Оказа се, че съм бременна. Изпаднах в див ужас. Ами сега - аз не бях завършила още, имах амбиции да следвам, какво ще си помислят хората, как и какво ще кажа на нашите - това бяха само малка част от въпросите, които си зададох тогава. Изведнъж се съвзех и реших, че преди да изпадам в паника, трябва да говоря с Миро. Но той като че ли не разбра точно какво искам да му кажа. Само се усмихна и неволно, през рамо, подхвърли: И какво от това, аз какво да направя?! И тръгна. Реакцията му беше достатъчно красноречива. Той недвусмислено все едно ми каза: не ме търси. За аборт изобщо и не си помислих, бях убедена, че не искам да убивам това същество. Но се страхувах от консервативното общество, в което живеех, от приказките на хората, от срама, който щях да нанеса на семейството си. Вярна на принципите си обаче, реших да постъпя честно и да кажа на родителите си всичко. Още същата вечер, след като вечеряхме, аз най-тържествено съобщих новината. След моя монолог лицата на всички се вкамениха. Нашите само се спогледаха. Единствената реплика на татко беше: Кое точно е това момче? Не можех да не му кажа. След като получи нужната информация, той излезе. Прибра се видимо по-спокоен, но не обели и дума. Едва на другия ден, малко преди обед, на вратата се позвъни и за моя голяма изненада
това беше Миро,
придружаван от
родителите си.
В очите и на тримата се четеше някакво тихо примирение - явно баща ми беше ги убедил, че трябва да се оженим. Те идваха да уговорим сватбата. Разговорът вървеше трудно и съвсем делово. Трябваше да стане възможно най-бързо, за да не могат злите езици да заподозрат причината за този брак. С Миро стояхме и гледахме в земята сякаш не ставаше дума за нашето бъдеще. Преди това бяхме приятели, но сега и в очите на двама ни се четеше някаква открита неприязън и враждебност един към друг. Сватбата ни беше един малък фарс. И мисля, че всички го усетиха. А първата си брачна нощ всеки от нас прекара в отделна стая, на отделно легло, потънал в собствените си мисли. След сватбата родителите ми почти не се интересуваха от мен, те приемаха всичко като лична обида. Дните минаваха бавно, в очакване на малкото.
С Миро започнахме да играем в нашия театър, наречен семейство. Дори понякога ми се струваше, че и двамата бяхме доста добри артисти.
Когато родих, в болницата дойде да ме види само една приятелка. Майка ми се обади по телефона да ме чуе как съм, каза, че татко не й разрешавал да дойде до родилното. Миро попита само кога ще ме изписват. Дойде в уреченото време и ден. Грубо взе бебето и забърза напред към колата. Аз подтичвах зад него, пред учудените погледи на останалите чакащи татковци. Дори и не попита за името на бебето. А аз бях го кръстила Божидар - беше ми дарен от Бога. Той стана и единствената ми радост в отвратителния живот, който водих.
Миро започна да се прибира все по-рядко и то почти винаги пиян.
Подхвърляше ми
от време на време
по някой лев -
пари, които не ми стигаха доникъде, и така се принудих да се запиша на курсове за шивачки. Скоро след това започнах работа в малък шивашки цех и почти успявах да се грижа за момченцето си. Така монотонно вървяха нещата, докато Миро не започна да води любовниците си вкъщи. И то по няколко наведнъж. В съседната стая той устройваше среднощни купони и оргии.
Не можех да спя от ужас, унижение и обида. Още повече, че вече всички знаеха, че съм бременна с близнаци. За Миро обаче нито децата му, които носех, нито моето страдание имаше значение. Той дори не ме забелязваше като се разминавахме по коридорите. Добре, че живеехме в къща, а не в апартамент и привидно изглеждахме нормално и щастливо семейство.
Скоро се родиха Ана и Ева. Но и те не можаха да привлекат баща си да се задържа по-често вкъщи. А аз не исках да предприемам по-решителни действия, които да подобрят и променят живота ми. Пак се притеснявах какво ще кажат хората и как ще лепнат на трите ми слънчица етикет "деца на разведени родители". По онова време това беше равносилно на изолация.
Така примирено вървях по пътя си, бях отдадена изцяло на децата и работата си. Родителите ми, вече с пречупена от годините гордост, започнаха да ми помагат с каквото могат. С тяхната опора започнах да се чувствам по-спокойно, но все по-изхабена, празна, безсилна, затворена в себе си.
Една безсънна нощ много мислих...
и реших
да сложа край
на живота си.
Толкова бях сигурна, че искам точно това, че колежките ми дори видяха някаква радост и необичайно приповдигнато настроение у мен на следващия ден. Всичко бях измислила и планирала. Сготвих на децата печено пиле с картофи и им направих салата - те обожаваха това ястие. Любимата им бишкотена торта също влезе в менюто за нашата вечеря. Смяхме се, слушахме музика, шегувахме се. Чух се дори с мама по телефона. Поканих я и нея на уж последната вечеря, но каза, че е заета - правеше сладко. Всичко беше прекрасно и аз бях така щастлива - като в ония времена, когато бях още безгрижна ученичка.
Изчаках децата да си легнат, отидох в спалнята, взех от шкафчето флакон с лекарства и ги изсипах в ръката си. Изгълтах ги наведнъж. Може би бяха над 20 таблетки. Не помня. И зачаках ефекта. В един момент главата ми се замая и повече не помня нищо. Събудих се в болницата. Видях, че ръцете ми са оковани в системи. Попитах медицинската сестра какво точно става. Тя ми обясни, че мъжът ми ме е докарал в доста критично състояние, от което все още не съм излязла.
Значи той ме е спасил - когато имам нужда от него, той липсва, а сега, когато не трябваше да се прибира докато издъхна, си е дошъл и ме е спасил.
Ха, Спасителят, повтарях си злобно на ум. Изведнъж дочух разговор, който се водеше някъде близо до вратата на стаята. "Жена ви е в критично състояние. Била е на косъм от смъртта. Отровата е поразила много от органите й. Трябва да остане тук при нас, за да се погрижим добре за нея. Има риск за живота й". Веднага след тези думи познах дрезгавия глас на Миро, който говореше бавно, но категорично и непреклонно: "Искам жена си вкъщи, където й е мястото. Аз ще се грижа за нея". В последствие разбрах, че е подписал документ, с който на негова отговорност са ме пуснали на самолечение вкъщи. Направил го е с цел хората да не разберат, че съм била и защо съм била в болница. Явно
гузната му съвест
е проговорила за
малко,
но пак в негова полза. Беше казал дори на децата за моя опит за самоубийство, но бе представил нещата така, че сякаш съм искала да се отърва от тях. Те, милите, не знаеха после дали да ми се сърдят или да ме подкрепят.
Малко по малко се възстановявах, но само физически. Опитвах се да внеса равновесие в душата си, като пиша стихове. От малка за мен това е бил един от малкото начини за духовно разтоварване. Така давах на затворената си душа малко светлина, бягах в друг, по-съвършен свят. За втори опит за самоубийство вече и не мислех - явно Бог беше решил да остана и да нося кръста си докрай, и това щях да направя. Пак се върнах на старата си работа, сега пак се грижа безрезервно за децата си, пак рядко виждам съпруга си и все така нощем се успокоявам със стихове. И се чувствам толкова стара, уморена, като дърво без корен. А такива изсъхват, нали?"
С този реторичен въпрос Мария като че ли завърши разказа си. Отпи последната глътка от кафето си, вдигна уморените си сини очи към мен, дръпна веднъж от поредната запалена цигара, неочаквано ме стисна силно за ръката и каза: "Момиче, живей в живота, а не покрай него. Намери истинския си път и призвание в този свят. Живей в хармония със себе си и никога не се съобразявай с мнението на хората.
Рискувай, защото
само така можеш
да разбереш
дали си е заслужавало. Аз не рискувах, оставих се на течението, поддадох се на предразсъдъците, живях за другите, а не за себе си и затова загубих живота си твърде рано. Промяната ме плашеше, а имах нужда от нея. Затова и останах ...." В този момент момичето, което беше преди нас на опашката, ни махна с ръка да се връщаме. Редът ни идваше.
Не знам дали повече ще видя Мария, но нейната история дълбоко ме докосна. Замислих се за жертвите, които прави всеки един от нас не просто заради другите, а заради хорското мнение. И си обещах винаги, когато в мен се повдигне и малко притеснение и страх от обществената присъда, да си спомня за нея, за нещастната жена от Южна България. Може би така ще намеря смелост да обърна гръб на хората и да живея своя живот.