ПРАКТИЧНО
Страницата подготви Радосвет ПОПОВА
Засаждането на дворните растения може да се извършва почти целогодишно, с изключение на снежните месеци. Растенията, които ще засаждате, задължително трябва да са отгледани в съдове - саксии, контейнери и твърди черни пластмасови пликове. Растения с голи корени или коренови бали, увити в найлон, не са произведени професионално и прихващането им е по-трудно. Преди да започнете засаждането разгледайте проекта или схемата, която имате. Определете точното място на всяко растение. След като закупите всички необходими растения, подредете ги в двора по местата им и едва след като сте доволни от гледката, започнете засаждането. Винаги копайте дупка поне с четири пръста по-широка и по-дълбока от съда, в който е отгледано растението. За дърветата този толеранс трябва да е около педя. На дъното на дупката се слага смес от прегорял оборски тор, пясък и рохкава почва: една шепа за сезонни цветя, две шепи за многогодишни цветя, рози и малки храсти, една лопата за едри храсти и малки дръвчета и четири лопати за едроразмерните дървета.
След засаждане почвата се притъпква и се полива обилно с прясна вода: половин литър на сезонно цвете, два литра за многогодишно цвете, роза и малък храст, десет литра за едър храст и малко дръвче и петдесет литра за едроразмерни дървета. В следващите няколко седмици поливането трябва да е редовно, за да осигурите вкореняването и прихващането на растенията. След първата година поливането навлиза в ритъм, който е в зависимост от вида на всяко растение. След засаждане дърветата се нуждаят от укрепване, за да растат прави.
Засаждането на вкоренени клончета и листа от стайни цветя може да се извършва през цялата година. След като поставените в пясък, вода или перлит клончета и листа образува гъста коренова мрежа, снабдете се с рохкава торфо-почвена смеска и съответния брой саксии. За предпочитане е това да става в малки саксии, за да могат корените да се развиват равномерно. Няма нужда да се притъпква прекалено силно, защото корените са изключително нежни и има опасност да ги нараните. След засаждане сложете всяка саксия в мивката и полейте с бавна струя в продължение на една минута.
Засяването на семена е деликатна дейност. За предпочитане е това да става в големи саксии или в сандъчета. Почвата трябва да е фина, рохкава и отцедлива, за да не задържа вода, от което семената могат да изгният. Семената се сеят на дълбочина два пъти големината им. Дребните семена могат да се смесят с пясък, за да се посеят по-лесно. Важно е съдовете със засети семена да се поставят на топло и светло място, защитени от преките слънчеви лъчи. Поливането трябва да е внимателно, за да не изровите семената от почвата.
Питали най-мъдрите мъже за произхода на трюфела. След две хиляди години в спорове и разногласия отговорът оставал същият, като в началото - не знаем. Попитали и самите трюфели, а те простичко отговорили: яжте ни и прославяйте Бога". Така прочутият френски писател Александър Дюма се опитал да дефинира тайнствената същност на подземната гъба. Древни легенди разказват, че трюфелът е дете на мълнията и светкавицата, а заради предполагаемия си божествен произход се превърнал в символ на скритото откровение.
Основателят на систематизираната медицина Галенус бил убеден, че трюфелът е много хранителен и "може да задоволи и най-сладострастния вкус". Така на забулената в загадки гъба били приписани качества на афродизиак, т. е. способността да носи еротична наслада.
По време на Римската империя необикновеният мирис и странният начин на отглеждане на трюфела родили много легенди. Те били посветени на богинята на любовта Венера, а лекарите го препоръчвали на много от импотентните си пациенти. През късното Средновековие трюфелът бил възприеман като нещо твърде опасно (понеже пораждал асоциация за грехопадението), появили се и хипотези за демоничния му произход. Така за известно време тайнствената гъба изчезнала като деликатес от пищните трапези. Но трюфелът се възродил и достигнал най-голямата си слава по време на Ренесанса. Говори се, че предизвиквал дори психологическа зависимост, но едно е сигурно - задължително присъствал в менюто на всеки пищен пир.
Консумацията на трюфели винаги е демонстрирала богатство и изящество. Много крале, включително Наполеон, били във възторг от превъзходната гъба. На трюфела, разбира се, са посветени и много стихове. С течение на времето били открити и двата най-ценни вида - черният и белият. Първият се среща в района на Перигор (Югозападна Франция), ароматният бял трюфел расте в района на Алба (Италия). Според най-добрите гурмета в света италианският трюфел е с по-силен аромат и по-добри вкусови качества от френския си събрат.
В миналото събирали трюфелите с помощта на женски прасета - те усещали миризмата на ценната гъба, но често и изяждали деликатеса. В днешно време за целта се обучават "трюфел кучета”, най-често лабрадори, тъй като те имат способността да разпознават миризмата на ценната гъба под земята.
Характерното за трюфела е, че е микоризна гъба, т. е. съжителства с корените на висшите растения, предимно дъб. Плодните тела са частично или изцяло под повърхността на почвата, имат неправилна форма (прилича на картоф), а кората е грапава. Годишно в света се отглеждат около 150 тона трюфели (за сравнение - преди 100 години във Франция са отглеждани цели 1 500 тона годишно). Намаляващите добиви са причина цената постоянно да се покачва, неслучайно това е една от най-скъпите храни.
Но винаги се намират снобски ценители, готови да платят твърде висока сума за тайнствения деликатес. Преди време трюфел с тегло 1,2 кг бе продаден за 95 000 евро на благотворителен търг в Лондон.
В края на септември със събирането на реколтата от трюфели настъпва годишният им апогей - дългоочакван миг от най-добрите готвачи.
В животинското царство съществуват около 3 000 вида змии, 75% от които се числят към обширното семейство на смоците. Както може да се очаква от такава голяма група животни, те са разпространени из целия свят, обитавайки най-разнообразни биотопи - от тундрите и високите планини до тропическите джунгли.
Те могат да бъдат дървесни, наземни, а също така и водни обитатели. Храната им включва различни бозайници, птици, влечуги (включително и змии), амфибии, риби и насекоми. Освен това има някои, които тясно са се специализирали в даден вид храна, например змиите от рода Dipsas се хранят изключително с охлюви или змиите яйцеяди Dasypeltis, които се хранят само с яйца.
Повечето смоци не са отровни, но съществуват видове, които имат отрова и отровни зъби и могат да представляват реална опасност и за хората. Такива са Африканският бумсланг, Мангровата змия и други.
В терариумната практика едни от най-популярните смоци са кралските змии от рода Lampropeltis. Може би това се дължи на тяхната непретенциозност, а също така и на ярките цветове, с които ги е дарила природата. Те са разпространени от Югозападна Канада до северната част на Южна Америка.
Рода Lampropeltis включва около 15 вида змии. Най-известни от тях са Калифорнийската кралска змия, Хондураската кралска змия и Мексиканската кралска змия. Условията за отглеждане и на трите вида са сходни. За отглеждане на кралски змии са подходящи просторни, хоризонтални терариуми с добра вентилация. За настилка може да се използва смес от торф и пясък или торфен мъх. Температурата в терариума трябва да бъде между 25 - 30 градуса през деня и около 20 - 22 градуса през нощта. Кралските змии се хранят с мишки, малки плъхчета или малки хамстерчета. Трябва да се знае, че тези змии са склонни към канибализъм и за това е по-добре да се гледат разделени.
Полово зрели стават на третата си година. Размножителният им период е от април до края на юни. След около месец и половина бременност женските снасят 4 - 12 яйца, от които след 60 - 70 дни се излюпват малките. Те са около 20 - 23 см дълги и след първата си смяна на кожата, т. е. след около 7 - 10 дни, започват да се хранят с новородени мишлета. При добро гледане могат да живеят 18 - 20 години.
Когато според преданието покритият с тежки рани в двубоя си с Херкулес бог на подземното царство Плутон щял да се възнесе на Олимп, при него дошъл юноша на име Пеон и го излекувал с корените на някакво растение. Учителят му Ескулап завидял на славата на Пеон и решил да го отрови. Но боговете не допуснали това злодейство и за да спасят юношата, го превърнали в божур (латинското име на божура е Пеония).
В началото на лятото в предпланините и по склоновете на ливадите разцъфтяват цветовете на божура, чието великолепие се запомня като ярко червен килим, хвърлен върху изумрудената зеленина на планините. Божурът има дива форма. Той е многогодишно растение с право сочно стебло, достигащо 1 м. Цветовете му са едри с разнообразни тонове от бяло до тъмночервено. Това растение е медоносно.
Използваемата част са венчелистчетата и корените. Те не бива да се мачкат, защото в процеса на съхранение потъмняват. Корените се берат през септември, след измиване се сушат на слънце. Божурът е лечебно растение. В народната медицина на Западен Сибир са го прилагали при язва на стомаха, при кръвотечения, треска, епилепсия; в Тибет - при стомашни заболявания и нервни болести; в Монголия - при болести на бъбреците и като противоотрова.
Фармакологичните изследвания показват, че препаратите от божура имат успокояващо действие, подобряват храносмилането и действат обезболяващо. Листата от цвета на божура съдържат отровното багрило пеонин, танини и др. Корените съдържат етерично масло, глутамин, пеонин-флуоресцин, аргинин, калциев оксалат, смоли. Въз основа на тези съединения божурът притежава противоконвулсивни свойства, засилва тонуса на гладката мускулатура и улеснява съсирването на кръвта. Добри резултати се наблюдават при прилагането му при подагра. В народната медицина се прилага при истерия, ревматизъм и др. Отвара от семена на божур се използува като слабително средство.
В големи дози билката е отровна и трябва да се ползва по лекарско предписание.
Начин на употреба: една чаена лъжичка от корените се слага в 400 мл вода и ври 5 минути. Пие се по 1 винена чаша преди ядене три пъти дневно. От венчелистчетата 1 супена лъжица се залива с 300 мл вряла вода и се оставя да кисне 1 час. Изпива се на 3 пъти преди ядене. При хемороиди може да се взема от корена колкото грахово зърно след ядене 3 пъти дневно.
Вече две десетилетия у нас се отглежда северноамериканското растение арония, което е не само декоративен храст, но и овощна култура. Нейните плодове са подобни на касис, но с доста стипчив вкус. Сокът от тях се отличава с богатство на биологичноактивни вещества. Той съдържа витамини P, E, С, К, В2 и микроелементите магнезий, желязо и пр. Съдържанието на йод е 3 - 4 пъти по-голямо в сравнение с другите плодове, което прави аронията особено ценна при състояния на йоден дефицит, за нормализиране функциите на щитовидната жлеза.
Като храна и лекарство аронията се използва много отдавна. Днес тя се включва в арсенала от препарати срещу редица болести на съвремието - диабет, лъчеви увреждания, хипертония. Липсата на захароза в сока и наличието на сорбит прави аронията идеална напитка за страдащите от диабет. А комбинацията на сок от арония и пектин освобождава организма от радиоактивни вещества и йони на тежки метали. Тя е лечебна и за всички, които са натрупали лош холестерол в кръвта си. Има протективен ефект срещу злокачествени заболявания. Прилага се за детоксикация на организма след лъче- и химиотерапия. Срещу високо кръвно налягане се препоръчва пиене на 50 мл сок по три пъти на ден в продължение на 4 седмици. Чрез тази рецепта при лека хипертония налягането на кръвта може да се регулира и стабилизира в границите на нормата - 120 на 80. След два месеца почивка курсът на лечение се повтаря. Със сок от плодовете на арония може да се допълни лечението и на редица други заболявания - кожни увреждания, алергични състояния, ревматизъм.
Омлет
със зеленчуциПродукти: 1 глава кромид, 3 картофа, 100 г грах от консерва, 3 червени чушки, 3 зелени чушки, 100 г сирене, 3 - 4 яйца, чубрица, сладък червен пипер, сол, олио.
Начин на приготвяне: Нарязаният на колелца лук се запържва в олио. Разстила се в тиган, отгоре се нареждат сварените и нарязани на колелца картофи, сипва се грахът, а върху него - опечените и обелени чушки.
Ястието се залива с малко вода и се задушава. След няколко минути като следващ слой се подрежда натрошеното сирене, а върху него - разбитите яйца. Поръсва се със сол, чубрица и червен пипер и продължава да се задушава, докато яйцата станат готови.
Картофи
с магданозПродукти: 1 кг картофи, 1 пакетче масло, 1 връзка магданоз, 1 ч. л. червен пипер, 1 чаена чаша вода, сол на вкус.
Начин на приготвяне: Картофите се обелват и се нарязват на филийки.
Магданозът се измива и се нарязва на ситно. Маслото се разтопява и се оцветява с червения пипер. След това картофите се нареждат в тавичка, като между редовете се поръсва с магданоз. Заливат се с водата и олиото и се пекат докато останат на мазнина.
Телешко
с кисело млякоПродукти: 500 г телешко месо, 1 глава кромид, 100 мл олио, 1 ч. л. сол, 10 зърна черен пипер, 1 кубче бульон.
За заливката: 2 кофички кисело мляко, 3 яйца, 2 с. л. брашно, 1/4 ч. л. лимонена киселина.
Начин на приготвяне: Месото се нарязва на порции. В тенджера се поставят олиото, ситно нарязаният лук и месото. Пържат се докато течността се изпари. Добавят се 2 чаени чаши вода с разтворено в нея кубче бульон, сол и черен пипер. Ври, докато месото омекне. Продуктите за заливката се изсипват в съд и се разбиват до получаването на хомогенна смес. Тя се добавя към готовото месо, всичко се разбърква и след 2 - 3 минути ястието се снема от огъня.
ПОЛЕЗНО
Ако искате вашият чадър да работи добре, от време на време го опъвайте под топъл душ. Тъканта равномерно ще се разпредели по спиците и по време на дъжд чадърът ще се отваря бързо и леко.
Ако чадърът е силно замърсен, намажете го с каша от равни половинки прах за пране и оцет. Петната бързо ще изчезнат, а цветовете на купола ще станат по-ярки.
Черният чадър може с времето да посивее. Изтъркайте го с мека четка, намокрена в силен чай и той ще стане като нов.
Сушете чадъра без да го отваряте докрай. Тъканта няма да се разтегне и деформира.
Ако чадърът е започнал да пропуска вода, намажете го с гъба, напоена със спирт, при отворено положение. Така той отново може да бъде полезен.
Липсата на място е най-често срещаният проблем при обзавеждането. Обикновено на определена площ, при това неголяма, трябва да поберем всичко необходимо. А това не е лесна задача. Решението е комбинация от въображение и находчивост. В съвременното технологично общество телевизорът се явява като най-добрият приятел на човека и присъства почти във всяко помещение в дома ни. И естествено най-често срещаният проблем е как да му намерим място.
Един от начините е да използвате стойките за телевизор, монтиращи се на стената. Те определено ви спестяват място и при това са удобни. Могат да се завъртат в желана от вас посока и така телевизорът става удобен за гледане от почти всеки ъгъл на стаята. Най-често подобни стойки се използват в кухнята, където мястото е малко, но по-голяма част от хората желаят да поставят там малък телевизор. В този случай стойката за стена е особено полезна вещ. Тя е удачна и ако желаете да имате телевизор в спалнята.
Според специалистите, преди да купите поставката, е добре да се консултирате каква тежест и колко голям телевизор може да издържи.