ПАМЕТ


 

Подп. Иван Сокачев - храбър воин, ловец, природозащитник и поет

 

Навършват се 120 години от рождението на видния врачански родолюбец

 

 

Подп. Иван СокачевЦветана ЕВГЕНИЕВА

На 7 ноември се навършват 120 години от рождението на видния врачански общественик, живял и творил в полза на родината си, Иван Ангелов Сокачев (1887 - 1949 г.). Този юбилей ще бъде отбелязан с национално честване в град Долни чифлик, област Варна, където той е живял 10 години и оставил дълбока следа в ловното, дивечовъдното и социалното дело на общината. Ще бъде открит и паметник на Сокачев, изработен от бял врачански камък, дарение от ловно-рибарското дружество във Враца и фирма "Булнед".

Военната кариера на подполковник Сокачев преминава през всички войни, които България води до 1945 г. Като висш офицер от Българската армия, е награден от маршал Толбухин за проявена лична храброст с орден "Александър Невски", който притежават малко българи. По-късно е представител на България в Комисията по репарациите в Австрия. Името му е свързвано с дълголетната история на националното ловно движение. Той е инициатор и на създаването на Обща федерация на спортните организации в България. Бил е член на ръководството на Българския олимпийски комитет; председател на Комитета за защита на природата и горите и първи председател на Българското киноложко дружество. Журналист и писател с псевдоним Ален мак, автор на популярната песен "Ален мак". Умира в лагера "Богданов дол" на 26 февруари 1949 г.

 

През 1998 г. Светла Ангелова Сокачева, която от 40 години живее в Германия, наследява архива на своя именит дядо подполковник Иван Сокачев. Лист след лист, постепенно от документите израства образът на един голям човек, творец и родолюбец, посветил живота си на България. Толкова значим, че в началото й било трудно да повярва, че това е нейният дядо, когото не помни, тъй като е била на две години, когато той умира в лагера "Богданов дол". Харизматичността на дядо ми, неговата вяра в човечеството, патриотичната му всеотдайност и безкористност, за които после е платил с живота си, трайните следи, които е оставил във военната и по-новата история на България, предизвикаха у мен дълбоко чувство на гордост и признателност, сподели Светла Сокачева. От този момент нататък, вече почти 10 години, тя живее с личната си мисия да извади от забравата този човек, да припомни и да популяризира цялата му голяма и активна обществена дейност и творчество.

Като единствена внучка на потомъка на старата врачанска фамилия Сокачеви, тя започва да издирва свои роднини във Враца, Видин, София и из страната, да търси документи и спомени. Така се ражда инициативният комитет "Подполковник Иван Сокачев", който си поставя за цел да подготви юбилейната му годишнина и да набере

средства

за изграждане

на паметник

в град Долни Чифлик. Получава пълно съдействие от архивите и музеите, към които се обръща, от ръководството на Националния ловно-рибарски съюз, от общинските управи на Долни чифлик и Враца. След всичко това започва да пише биографична книга за своя именит дядо. Неин близък съмишленик става посланикът на България в Германия д-р инж. Меглена Плугчиева. Ангажирах се с мисията на г-жа Светла Сокачева, защото тя е не само достоен наследник на своя дядо, но и един светъл, прекрасен човек, с голямо сърце, патриот, който активно подпомага двустранните българо-германски отношения и организира без шум и медийни кампании акции за нуждаещите се социално слаби и деца от България, казва посланик Плугчиева. Тя споделя, че има и още една причина за този ангажимент. В създаденото от Иван Сокачев първо в страната горско стопанство "Тича" през 1922 г. и дивечовъдна станция "Шерба", в края на 60-те и началото на 70-те години работи като директор нейният баща инж. Иван Плугчиев и тя прекарва в това "царство на елените" своето детство. Това предопредели моята професионална кариера на лесовъд и природозащитник и аз оставам дълбоко признателна на Иван Сокачев, на който сме длъжни да отдадем заслужена почит и уважение за всичко, което е създал и отдал за България", каза още посланик Плугчиева.

Светла и братовчед й Петър Сокачев с директора на врачанския музей Иван РайкинскиНе по-малко силна е оценката и на председателя на УС на Съюза на ловците и риболовците в България доц. д-р Христо Михайлов: "Ако се каже за Сокачев, че е една изключително сложна, ерудирана и енциклопедична личност, няма да е достатъчно. Защото той не се затваря в рамките на писателя или научния работник, а разгръща всичките си духовни и физически сили, посвещава живота си, за да види своите идеи, мечти и цели реалност".

Роденият в семейството на адвокат Ангелаки (Хаджи) Сокачев син Иван завършва Военното училище, където

учи с бъдещия

генерал Владимир

Стойчев

и Крум Лекарски. Военната му кариера започва в началото на август 1908 г., когато е произведен в чин "артилерийски подпоручик". До 1912 г. служи във Втори артилерийски полк във Враца. Заминава на фронта още в първите дни на Балканската война, после участва и в Междусъюзническата. От 17 септември 1912 г. поручик Сокачев е мобилизиран на длъжност командир на първа батарея от първо артилерийско отделение. Награден е с орден "Св. Александър", 5 степен с мечове на 20 март 1913 г. Следва военен орден "За храброст", 4 степен. На 10 септември 1915 г. капитан Сокачев е назначен за командир на първа батарея. По време на военните действия в Добруджа през 1916 г. той си спечелва името на един от най-добрите български артилеристи. На 7 май 1917 г. е награден с Германски железен кръст 2 клас, а 13 дни по-късно с орден "За храброст" 4 степен за бойна дейност и заслуги през войната 1915 - 1918 г. На 9 октомври 1918 г. капитан Сокачев е награден с военен орден "За заслуга" 5 степен. На 14 септември 1921 г. със заповед на министъра на войната е награден с орден "Св. Александър" 4 степен за бойни отличия и заслуги през втория период на войната 1915 - 1918 г. От края на септември 1944 г. подполковник Сокачев е назначен за началник на Втора Българска армия, а на 1 декември с. г. за началник на артилерийското снабдяване на новосформираната Първа Българска армия и като такъв има заслуги за победните действия в много битки. Като батареен командир и щабен офицер от артилерията ръководи битката за минаването на р. Тимок при Неготин. За образцовото обезпечаване на войските с боеприпаси във всички проведени от армията операции и за проявена лична голяма храброст е награден през април 1945 г. с орден "Александър Невски" със заповед на главнокомандващия на Трети украински фронт маршал Толбухин. През 1945 г. получава и орден "За храборст" 4 степен

за упорита и

творческа работа,

отлична организация в снабдяването с боеприпаси при боевете на Драва Соболч и в участъците на 10 и 12 дивизия. На 1 май 1946 г. е демобилизиран, но по решение на Министерството на войната остава в австрийския град Золенау като представител на България в комисията по репарациите.

Светла Сокачева със сина си и племенника си на среща със Симеон СакскубургготскиОще през 1913 г., след един от боевете при Чаталджа, в момент на носталгия по родината и близките, батарейният командир във Втори артилерийски врачански полк. Иван Сокачев излива чувствата си в стихотворение, което по-късно ще получи мелодия и ще стане известно като песента "Ален мак".

"Ален мак самотен, скръбен/ сред буйни ниви е цъфнал.

И огнен поглед неутешно/ към тежък клас е приковал

От твойто семе ще поникнат,/ ще цъфнат огнени цветя.

И ален мак ще гизди вечно/ букета мил на пролетта".

За пръв път стихотворението е публикувано през 1914 г. в полковия сборник "Войнишки другар", редактиран от Иван Сокачев. Според брат му Стефан, участвал също в издаването на сборника, вероятно след Балканската война народен певец е попаднал на текста и го е приспособил за музикално изпълнение. По този път песента може би е стигнала до музикантите от софийския ресторант "Дълбок зимник" край Орлов мост, посещаван от социалистите Димитър Благоев, Георги Кирков и Гаврил Генов. Там Благоев я чува и тя става негова любима песен. Много скоро "Ален мак" излязла от стените на заведението и се запяла от хиляди българи като символ на надеждата в бъдещето. А Сокачев приел Ален мак за свой литературен псевдоним.

Голяма част от творчеството на журналиста и писателя е събрана в юбилейния сборник с над 714 страници разкази, фейлетони и студиа, посветени на любовта към природата, животните, лова, трудовата повинност и военното дело, издаден през 1939 г. по случай 25-годишната му творческа, обществена и ловна дейност. Това журналистическо и литературно многообразие и богатство все още не е проучено добре. Не са публикувани и немалко

поетични творби,

писани в чужбина,

изпълнени с дълг и преданост към България, които се съдържат в архива, притежание на Светла Сокачева. Сред тях са "Простете ме, Балкани родни" и "Последно желание".

"Да те споходя, да те видя, земя любима,

чиито бряг целува Егейското море!"

По-добре е изследвано творческото му наследство в областта на ловното дело и защитата на природата. Сокачев е автор на единствената по рода си "История на ловнострелческата организация "Сокол" (1898 - 1939 г.) и на популярния "Завет на сдружения ловец". Дълги години е сътрудник и главен редактор на сп. "Ловец". Издава книгите "Ловен алманах" и "Ловознание". Той пише десетки статии за биологията на ловностопанските животни, за живота на ловните дружества и на отделни ловци, създава пиеси с ловна тематика, текстове за песни и маршове, стотитици стихотворения за красотата на природата. През 1932 г. се отказва от хонорарите си и създава фонд "Премии и награди за проявена ловна и литературна дейност".

Неговата житейска и творческа философия най-добре е отразена в една от студиите му за големите дела на човечеството. "Големите дела винаги започват така. За всяка благородна идея и за всяко големо дело има едно кътче в некоя човешка душа или на едно место некъде по земята, дето идеята се ражда или делото се изгражда в скромното си начало. И не редко за тези кътчета се забравя. Когато гледаме огромния стремеж на настоящето, когато чертаем още по-големите изгледи за бъдещето, онова малко - създадено в далечно минало, когато още нищо не е имало и нищо не е било - се загубва по размери и достижения. Но една благородна черта отличава човечеството. Рано или късно погледите се обръщат назад. Отива се до тези забравени кътчета със спокойствието на историята и безпристрастието на очистения от злобите на всекидневието дух и се застава пред тех с въз торг и признателност".

Името на Сокачев е свързвано и с дълголетната история на националното ловно движение. Сокачев

става ловец

още през 1908 г.,

докато учи във Военното училище. Две години по-късно младият кадет участва като делегат от врачанското ловно дружество в Първия извънреден ловен конгрес, а на следващата година и на Петия редовен конгрес. Още през 1914 г., след завръщането си от Чаталджа, той поема ръководството на създаденото през 1897 г. врачанско дружество "Сокол", чийто председател е до 1916 г. Оттук Сокачев става инициатор на почини и инициативи с важно значение за развитие на ловното дело в България. Негова е идеята за пръв път да се уреди Ловен парк-развъдник за сърни, като предлага и Правилник за уредбата на ловния развъдник, в който дава насоки за умелото развъждане на дивеча и рационалното му използване. По инициатива на Сокачев се приема решение селските ловци да се организират в ловни дружини, за което изработва и правилник. Врачанските ловци стават инициатори за изграждане на чешми, ловни домове, на читалища и училища, за природозащитното възпитание на населението. Сокачев е инициатор и на създаването на Обща федерация на спортните организации в България.

След като през 1922 г. временно се разделя с военната служба по здравословни причини, става управител на първото в България трудово горско стопанство "Тича" в с. Долни чифлик, край Варна. Само за четири години под негово ръководство в "Тича" са построени две фабрики, три гатера с модерни за времето машини, гара, водопровод с изворна вода, газогенераторна станция с мощност 106 конски сили, читалище и Столарско училище, които променят коренно бита и облика на селото. През 1926 г. Сокачев издига идеята за залесяване и за създаване на Ловен инспекторат към организацията. Той е създател на първия Ловен развъдник за елени лопатари и първата учебна фазанария на "Марин тепе". Лансира

идеята

за ловните

кооперации

в България, превръща обикновените си служебни задължения за опазване на гората и природата в кауза, в дело на живота си. За това помагат и многото му контакти с представители на българската и чуждестранната наука, сред които е и археологът Карел Шкорпил, който гостува в "Тича" по негова покана. Като поет възпява в повече от 20 стихотворения красотата на Гениш-ада, на Лонгоза и Камчия, на Марин-тепе. През тези години Иван Сокачев е секретар на националната ловно-стрелкова организация "Сокол", член на Българския олимпийски комитет, председател на Комитета за защита на природата и горите, на Върховния стрелкови комитет и първи председател на Българското киноложко дружество.

Но тези успехи не се харесват на всички и негови подчинени го обвиняват в доноси, че е "отделил" средства от стопанството за построяване на модерна ферма за расови кучета за ловното дружество. Стига се не само до уволнение, но и до съд. След една година е оправдан и върнат отново като управител на "Тича", където работи до 1932 г. Напуска по собствено желание, за да постави началото на развъдната станция "Шерба". Четири години по-късно преживява ново разочарование. В склада на ловната организация избухват взривни вещества и загиват шестима младежи. Сокачев е осъден отново условно заради недостатъчен контрол върху служителите. В молбата си за оставка доблестният Сокачев пише: "Макар че присъдата не се отнася до моята пряка дейност като секретар на УС на Ловната организация, намирам, че обществото не може да раздели тези ми две качества. Така ще запазя остатъка от личното си достойнство пред обществото и организацията, на която съм служил предано".

Следват обаче още по-трудни години за големия патриот. През 1948 г. Иван Сокачев застава пред съда с обвинение в "сътрудничество с фашистката власт". През септември той неочаквано е отзован от Австрия и още с пристигането му в България е арестуван. Задържан е в Дирекцията на милицията, а по-късно е

изпратен в лагера

"Богданов дол".

Според спомени на близките му, последната им среща с него е била в началото на 1949 г. След това са получили съобщение от началника на лагера, че се е обесил на 26 февруари 1949 г. в момент на психическа депресия. "Баща ми беше унищожен. Познах го по очите и нервното треперене на пръстите. Спомена, че е бил изпратен в някакъв рудник, беше с превързана ръка", пише в спомените си от последната им среща синът му Ангел Сокачев, баща на Светла Сокачева.

В крайна сметка историята има право на последна оценка за събитията, личностите и времето. 58 години по-късно на националното честване в с. Долни чифлик, пред новоткрития паметник, България показва, че Сокачев се нарежда сред нейните големи и достойни синове.