Страх ме е

Като се замисля - страх ме е. Не че го чувствам или по-точно - в по-голямата част от времето си не го чувствам. Понеже не може да се живее в постоянен страх. Да се живее в постоянен страх не е живот. Психически е невъзможно, и физически. Организмът привиква на дозите адреналин. Необходими са му все по-големи и по-големи стресове, за да почувства изобщо нещо. Инстинктът за самосъхранение е отслабнал, само и само да се съхраним. И рискуваме. Не осмисляме риска. Избягваме да съзнаваме, че изобщо го поемаме. Защото отдавна не знаем как да го избегнем. Живеем с него, живеем в него. И дори когато ни сполети бедата, отказваме да приемем, че ни се случва. Все си мислим, че е невъзможно на нас, тя се случва само на другите. А тя - бедата, днес е достъпна за всеки. И нямам причини да се срамувам, че се страхувам. Напротив, това доказва, че все още ми е останал малко здрав разум.

Страх ме е, че някой ден снимката и името ми могат да бъдат качени в сайт за безследно изчезнали. С описанието на последните дрехи, в които съм бил облечен и с отбелязан час, в който за последен път съм бил забелязан от някого. На пръв поглед няма никаква причина за изчезването ми, но и в бита на повечето от изчезналите трудно се намира такава. А вече случаите са много! И от години са много. И това не са всички, всъщност са с пъти повече. С колко пъти могат да кажат компетентните. Или не могат.

Страх ме е, че някой пиян шофьор или нереализиран каскадьор ще ме отнесе докато чакам автобуса си на спирката. Знам, че ще му дръпнат ушите, че може и да се засрами, че даже да постъпят с него крайно нехуманно и да му отнемат за шест или за седем месеца шофьорската книжка. Страх ме е повече от това, което е възможно да последва, ако остана жив. Най-вече ме е страх, че ще се окаже, че някъде по света има възможно лечение за мен и тогава ясно ще осъзная, че не струвам нищо, понеже не мога да си го позволя. Страх ме е, че ще погубя душата си, която несправедливо ще хули несправедливостите в системата - например държавата да прибира 20% ДДС от парите на хората, отделили от залъка си за лечението на безделник като мен, който на всичкото отгоре е имал и безсрамието да бъде блъснат.

Страх ме е, че по грешка при проверка спецчастите могат и лекичко да ме напердашат. Едва ли ще открият и петте кутии цигари без бандерол, както е станало с пострадалите миналата седмица, но пари се връщат, бой и ... - не. Та - битият бит. Ще си оближа раните и като на кученце ще ми мине. Страх ме е обаче повече от друго. От себе си, че яко ще се изложа. Понеже си се знам и съвсем няма да се съглася, че в продължение на петнадесет минути съм блъснал лицето си петдесет и пет пъти в кубинката на полицая. И понеже няма да се съглася, ще бъда обвинен за негодник, използващ случая да се превърне в медийна звезда.

Страх ме е. И от ЧЕЗ ме е страх. Срещу ръжен и монопол не се рита. Това, че напрежението в мрежата вчера е било някакви си 320 волта, преди да гръмнат компютрите, не е по тяхна вина. Обаче много ме е страх, че пак ще има токов удар и няма да мога да довърша изречението си...

За изчезналите

С много от отвлечените няма да разберем какво се е случило. Няма да разберем дори, че са отвлечени. До вчера може и да сме се разминавали по улицата, да са живели в съседен блок или да са сядали на отсрещната пейка в парка.

Смъртта на едно младо момиче разтърси публичното пространство. Последвана беше от самоубийството на един от заподозрените в отвличането и убийството й. Неговата смърт остави куп въпросителни. Съмненията около нея никога няма да изчезнат. И ако има нещо по-лошо от трагедията, която се е случила и развитието й, то е единствено това, че някъде най-вероятно се случва и сега. Без дори да подозираме.

Честотата на безследно изчезващите е доста висока. Трудно е и да бъде изразена чрез цифри. Официалните данни са съвсем различни от реалността.

Някои от тях просто са избягали от дома си. С други се е случило нещастие, без да е упражнено насилие върху тях. Или пък е станало случайно, в последствие, когато са попаднали в чужда и непозната за тях среда.

За част от тях дори няма кой да съобщи. За други има кой да съобщи, но не го прави. За да спаси живота им. Защото е заплашен, че стори ли каквото и да е било, освен това, което му диктуват по телефона, ще се случи нещо лошо, по-лошо или най-лошото за скъпия им човек, когото държат в ръцете си.

Вероятно има случаи, в които подобна криза с отвлечен завършва благополучно. Ако може да се нарече "благополучно" това, че няколко уродливи създания са доволни от парите, спечелени чрез отвличане. Съмнява ме обаче тези случаи да са правило, по-скоро са изключение, защото стигналите до там да извършат отвличане са с толкова нисък праг на задръжки, че няма да се спрат и пред убийство и едва ли ценят честната си дума - единствената гаранция, че животът на жертвата им ще бъде пощаден. Още повече, че това крие опасност за тях - оставянето жив на утрешен свидетел. Близките и обичащите похитения обаче им вярват. Това е единствената им надежда. И случилото се остава тайна на един затворен кръг: жертви - похитители.

Много са и известните на полицията случаи. Дори и тези, стигнали до медиите или lipsva.com. Част от тях остават неразгадани. Скоро са забравени от всички, освен от най-близките...

Едно е ясно - че не сме наясно колко са изчезванията. Дори приблизително. Не сме наясно колко действащи групировки за отвличания, дори приблизително, има.

И ако отвличанията са трудни случаи и за нашата пазеща ни полиция, и за съдебния апарат, не знам защо не се вземат поне превантивните мерки. Да бъдат предупредени хората, всеки да знае на какъв риск е подложен той, родителите му, децата му.

Може истината да е срамна за страна от ЕС, но е опасно, дори престъпно да бъде крита. А това е факт. И с това компетентните лица се превръщат в съучастници на злодеите.

За новогодишното ни цамбурване

Разбрахме за италианския обичай да се посреща новата година със скачане в ледените води. Било за здраве и смъквало алкохолните градуси. Когато бях по-млад съм го пробвал, без привързаност към някаква традиция, без да знам дори, че някъде по света има подобна. Не съм останал с впечатление, че е ефикасно, обикновено в последствие съм кихал и правил преразход на носни кърпички. И добре, че ми се е разминавало само с това, пък и сега, след толкова години, си имам веселяшките спомени.

Едно е обаче човек сам да се подложи на подобен екстремален тормоз, друго е да му го наложат, а ако е наложен върху цял един народ, вече не е никак весело. И новата 2012-а май започна с един масов скок на българина в ледената вода. От трети влязоха в сила няколко нови закона. Няма да коментирам икономическата им изгодност. Все по-съмнителна изглежда след няколкото триъгълни остри реплики в кабинета - Дянков - Найденов, Борисов - Дянков, например. При това отправени не директно, а използвайки като посредник медиите, което от една страна е добре, че е прозрачност на практика и не изолира от кухнята народа, напротив - прави го съпричастен. От друга страна обаче създава впечатление за нарушен диалог в кабинета, неяснота в решенията и действията на партньора и пробужда известни съмнения относно правилността и необходимостта от някои драконовски мерки. И когато я има тази несигурност, наистина ни идва в повечко това, което трябва да понесем. Обезщетенията за майчинство и безработица вече няма да се изчисляват върху 18, а върху 24 месеца назад. За болест - за 18, вместо за 12. Не се променя законът на осигурителните вноски, но реално доста работници и работодатели ще плащат по-високи осигуровки заради вдигането на минималните прагове. Освен това и по-дълго ще се внасяме - повече ще работим за пенсия. Над специализираните съдилища, създадени специално за дела срещу организираната престъпност, които започнаха работа от същия 3 януари 2012-а, когато влязоха в сила и останалите закони, също пърхат много въпросителни, но те като че ли не засягат поне пряко масовия българин, както твърде тежките в социален план закони, които трябва да приемем като кризисна мярка.

Дали ще имат икономически резултат е въпрос, на който ми се струва, че може, ако пожелае, да отговори само пророк. Но е ясно, че започнахме новата година с едно всеобщо цамбурване в ледената вода.

Дано умът ни малко охладнее. 　

За абсурди и закони

"Не можем да поставим до всеки жилищен блок полицай" - казват компетентни лица по повод зачестилите палежи на коли. Имало арестуван заподозрян, дано да е истинският виновник, а не поредната изкупителна жертва, принесена в името на спокойствието на разтревоженото общество. В изявлението има нещо, което ме озадачава - приликата му с едно друго изявление, направено във връзка с осакатения от свой връстник тийнейджър вследствие на жесток побой. Тогава пак беше казано, че не може да се сложат до всеки ученик по двама полицая.

Какво признава нашата полиция - тази, която по химните ни пази: безсилие ли, или това, че общественият ред не е въпрос изцяло на нейната компетенция и за опазването му трябва да вземат мерки и хора от други обществени звена? Не съм в състояние да отговоря на този въпрос. Ако приемем, че отговорът е вторият, не разбирам кои хора имат предвид топ ченгетата. Политиците, които трябва да предприемат спешни реформи за стабилизирането на страната ни, за спокойствието на редовия гражданин, или самият редови гражданин, който трябва да се въоръжи, да застане на стража пред дома си, ако трябва, да се лиши от сън и на другия ден да е неработоспособен, ако трябва да се организира в доброволни отряди, които отдавна звучат архаично, а и световният опит показва, че не са допринесли кой знае колко за онзи ред, в който си мечтаем да живеем. Освен всичко останало, законът за неизбежната отбрана у нас като че ли е в полза единствено на хулигана. Според него използването на неравностойно оръжие автоматично превръща нападнатия в нападател. Ако едно лице е нападнато от трима, въоръжени с метални пръти, бабаити, но разполага с пистолет и за да опази живота си, го използва, то ще попадне под ударите на закона. Примерът не е хипотетичен, истински случаи в изстрадалата ни родина е. Не дай си Боже някой да види подпалвача на колата си и да тръгне да я защитава с кухненски нож например или да използва острието на мъжки чадър и пироманът да пострада. Тогава гражданинът, тръгнал да защити имуществото си, може би придобито с много труд и лишения, понеже "не можели да поставят до всеки жилищен блок полицаи", ще бъде съдено и осъдено. За да възтържествува законът ни. В този ред на мисли: не е ли малко цинично лицата на същия този закон да вдигат безсилно рамене и малко раздразнено да отвръщат, че не можели да направят това или онова, а законът, който би ни осъдил при опит да се защитим, да не е способен да ни опази? Не малко, а доста цинично е. Само че е и откровено. Хората открито си казват как стоят нещата.

Има нещо гнило. И то не започва от тях, а го понасяме всички.

Само преди две седмици в колонката писах за клип на малтретирано момче, пуснат във фейсбук. Писах също, че ако тенденцията продължава, ще доведе до още по-трагични последици. Не съм очаквал, че думите ми толкова скоро ще се оправдаят. Сега един млад човек остана инвалид. Без един бъбрек и с увреден далак, вследствие на зверски побой, нанесен от друг млад човек. Нямали са сметки за разчистване. Не са се познавали дори. Жертвата е имала една-единствена голяма вина - че е минала, когато хищникът си е търсил плячка. На мястото на пребитото момче може да е всеки. И е възможно друг след подобен побой да не остане жив. Можем да предполагаме, не и да знаем, как ще продължи животът на двамата след сблъсъка. Единият вероятно ще мизерства. Ще търси пари за лечението си, вместо да се наслаждава на най-хубавите си години. Той е само на 16. Може би ще има благотворителни акции. Държавата ще си прибере своите 20% под формата на ДДС, с които състрадателният българин ще иска да помогне на момчето за инплантацията на бъбрек. Ще е облечен вехто и мизерната инвалидна пенсия често няма да му стига да си покрие разходите за лекарства за други заболявания, които неизбежно ще настъпят вследствие на начина на живот, който ще е принуден да води заради разбитата си физика. Вероятно ще има и психически проблеми, с които точно в нашата реалност ще му е много трудно да се пребори, освен ако волно не се изолира от цялата й глупост, а той и без друго ще бъде изолиран от нея, защото за болните и страдащите в България се мисли или лошо, или нищо, а жертвите най-често се набеждават за истинските виновници. Ще слуша поредния финансов министър как не можели такива като него да се надяват на помощи от държавата и защо не могат да му отпуснат пари за отопление и сега зъзне. Другият най-вероятно ще бъде осъден, колкото да завърши образованието си на брутален престъпник. Ще попадне сред себеподобни, които знаят повече номера от него, повече са живели, а сред тях ще е и неговият гуру, в подражание на когото ще формира неукрепналия си характер. После ще излезе на улицата и ще дебне поредната си жертва. И понеже ще го върши вече и с разум, а не само за животинската наслада, едва ли веднага ще бъде заловен, а по-вероятно е след много още пострадали, някой ден някой много по-силен от него да го убие. Възможно е смъртта му да бъде отразена и в медиите, а в неотоплената си стая осакатеният някога от него да разбере за нея. Той едва ли ще почувства радост от възмездието, защото вече ще се е превърнал в жертва на още много други, възползвали се от беззащитното му състояние.

Не, не можем да бъдем сигурни и дано не се случи, но така биха могли да протекат годините за двамата. И съдбата им - сега и тогава, няма да е следствие на психологическото състояние на двама младежи, а на психологическото състояние на цяла съвременна България, в която ценностите са изградени върху разбирането, че има жертва и победител, а това се отразява не само в сблъсъка между тези двама млади хора, а изобщо в социалните ни отношения. Ако изобщо могат да се нарекат "социални".

За Отец Иван, човешкото и античовешкото

Стефан КРЪСТЕВ (Cefules)

Днес, когато няма отговорна институция, способна да поеме грижа над бедстващия и унизения, когато държавата вдига безсилно рамене, а висшите й изпълнители със съчувствен глас започват и завършват всяка своя реч, оправдавайки бездействието си с липса на пари; когато е криза и всички се борим за настоящето си и в личното благополучие виждаме и изпълнен граждански дълг, понеже не натоварваме допълнително и без друго тежките социални проблеми. Днес, когато думата "благотворителност" е изгубила изначалния си смисъл и се е превърнала в инструмент на шоу бизнеса, което е компромис, но все пак е по-добър вариант от пълното безразличие към най-проблематичните страни и слоеве на обществото; когато сме крайно материализирани и оставили за някое утре душевните си потребности. Когато милосърдието е изгубено като ценност, прилича на романтична приказка от прастари времена, все пак има хора, които са посветили живота и делото си на него. Единици са и минават за странници. Те не изпълняват мисията си "с помощта на", а "въпреки". И позорно е, когато такъв бъде обявен от Системата за неин нарушител. Както се случва с отец Иван от Нови хан. Свещеник, който постъпва така, както би трябвало да постъпва свещеникът. Човек, който живее така, както би трябвало да живее човекът. И ако всички бяхме направили и една стотна от стореното от него, светът отдавна щеше да бъде прекрасно място, а България - рай на планетата. Не намирам кого може да оскърби делото му, на чии интереси да навреди. Може да ни накара само да бъдем малко по-добри. Толкова, колкото да се почувстваме по-добре със самите себе си. Може да спаси няколко тела от премръзване и гладна смърт, а душите им - от огорчения. Да, но чиновническият апарат, изпълняващ закони, без да се съобрази с основната им същност - че тези закони са създадени в служба, а не във вреда на човека, излиза с изключително антихуманно становище, че съградените от отец Иван сгради, в които настанява крайно нуждаещи се бездомници - майки с деца, останали на улицата, са незаконни! А новината, че имотите ще бъдат разрушени, заради липсата на някакъв си подпис, е разпространена в Деня на християнското семейство...

Реже се тази ръка, която трябва да сме много достойни, че да заслужим честта да целуваме.

Не знам как ще се чувства утре някой от взелите решението, ако сградите бъдат разрушени. Не знам как ще се прибере на топло у дома си, като знае, че в пастта на кучия студ е хвърлил невръстни деца, които все пак са били приютени. Как ще се чувства сит, като знае, че ги е оставил гладни.

Знам само, че когато новината се разнесе из цял свят, а тя ще се разнесе, цяла България ще има от какво да се срамува. И някак ще разбера онзи чужденец, който не ни познава, а ни презира...

За БДЖ и ефекта на доминото

Повече от 3 000 съкратени. В държава, в която и без друго безработицата и бедността са сериозен проблем. В която много райони са запустели, защото остане ли човек там, не може да се надява на нещо повече от печално оцеляване под границата на бедността, в мизерията, съществуващ ден за ден, забравил всякаква надежда. В ада. Затъпял, свел всичките си потребности до това да се нахрани и стопли зиме. И понеже не е човешко, който е имал шанса, отишъл е другаде, най-често в чужбина. Или в столицата, което отдавна си звучи като чужбина, а проблемите там звучат иначе. Сухо статистически. Цифри, зад които сякаш не се крият хора с човешки съдби. Трудно е някак да си признаем и не го правим, но сериозният социален проблем не засяга само конкретно потърпевшите, а всички. Защото ако днес държавата е останала без пари да поддържа железницата си, утре и да има пари за железница, няма да разполага с хора, които да я поддържат. Ако днес държавата е останала без пари за БАН, утре ще остане без интелекта си. Недостигът на човешки ресурс отдавна се чувства и е време да се признае, че това е основният проблем за родината ни. А за да се стигне дотук, причината е системата "спасявай се поединично”, до която ние - човешкият ресурс, сме принудени да прибягваме, защото нямаме друг избор. И така основното за всяка държава национално богатство се разпиля из света. Уж все заради губещи ресурси, заради губещи отрасли. Уж все временно, докато траят реформите, докато се модернизира системата. Но как ще стане, когато вече няма какво да я поддържа! Като го няма основният фактор: човекът. И още по-малко квалифицираният. И вместо да се спре това непоправимо разрушение, отново се допуска като "единствено спасително”. А то не е спасително. Не е "рязане на тумор” - метафора, до която взимащите трудното решение прибягнаха, а е лечение на мигрена чрез отрязване на глава.

Общонационален проблем се оказа, че нямаме съвременни пътища. И всички трябваше да изгладуваме вкупом построяването на магистралите. Но няма ли да е общонационален проблем, при това по-сериозен, ако нямаме железни пътища? При това вече създадени. Няма ли да се наложи отново да бъдат гладувани? И ще е достатъчно ли гладуването, защото с гладуване може нещо да се построи, но не и да се създадат хора - квалифицирани и годни, за тази обществено важна дейност с голямо национално-стратегическо значение?

Всъщност потърпевшите ще са далеч повече от 3 000. Много имащи възможността да използват единствено ЖП транспорта, за да се явят на работа, ще я загубят. А като дойде времето за почивки, процентът на летуващите ще се окаже много по-малък, отколкото е и сега. И много едва скърпващи двата края, препитавайки се от агонизиращия ни туризъм, ще останат без скромния си доход. И изобщо мисля си, че тези 3 000 човека ще са началото на ефекта на доминото.

За мълчанието на централната фигура

Минаха изборите. Едно пожелание имам сега към президента. Да му се чува гласът малко по-често, отколкото на пресконференцията след изборите, където почти не успя да вземе думата, а вместо него говореше ли, говореше лидерът на партията, която го беше издигнала, т. е. премиерът. Последният, колкото и важен обект да е на целокупния общонароден интерес, все пак трябваше да съобрази какъв е поводът за събирането, кой би трябвало да е централната фигура в него и на важността на чии правомощия е посветено. Защото ние, публиката, останахме с впечатлението, че сме на вечеринка с премиера, на която той разгорещено, с типичния си маниер на откровеничене, обяснява за проблемите и целите на политическата сила, която представлява. Нещо доста далечно като насока от въпросите, на които би трябвало да отговаря президентската институция, която би следвало да е надпартийна, а и поне официално се представляваше тази вечер от друг човек.

А ако тя - президентската институция, през следващите години остане все толкова безгласна, усмихваща се благосклонно, показваща завидни умения да слуша, отговаряща почти едносрично, лично аз не виждам никакъв смисъл от нея. Язък за купищата бюлетини. Язък за куриозите. За гнева ни. За смеха ни. За застъпниците, които на глава от населението при първия тур бяха толкова, че най-вероятно без никакво усилие татковината ни може да влезе в книгата за рекорди. За фаловете в телевизионните емисии. За паниката сред социолозите, объркани от собствените си резултати. За безбройните нарушения и сигнали. По-страстни избори от тези България едва ли ще запомни. То не беше коза, арестувана за агитация в изборен ден. То не бяха кандидат-кметове, хванати с бюлетини в джобовете. То не бяха картоиграчи в секциите, попаднали в нощта преди решителния ден на важните хартийки и драскали по тях. Взаимни обвинения, компромати по всичките медии. Псувни и ругатни, каквито и в кръчма биха дошли в повечко. Разтревожени пенсионери, задаващи въпроса: "изборите ще бъдат ли кастрирани", вместо "касирани". Изобщо - една голяма политическа трагикомедия в национален мащаб, в която всички станахме за смях и за оплакване.

И ако след всичко това за президент имаме едно симпатично лице, което мълчи като виновен ученик или ако щете като подсъдим, вместо когото говори упълномощеният от него адвокат, ще е още по-жалко, отколкото и без друго е.

Чета, че безработицата спаднала с едиколко си процента през септември. Бих се зарадвал, ако можех да повярвам. Но средно статистически българин съм, т. е. отдавна вече не толкова доверчив, освен това - наясно къде живее, чуващ, виждащ, общуващ. Знаещ какво е сезонна работа, разбиращ, че такава би имало и през есента, ако не беше това бавно, но брутално систематично разбиване на селското стопанство. Освен това, работил в строителството и запознат, че атмосферните условия разрешават дейността да се извършва в топлите месеци. Обичащ да пътува и с очите си видял, че колкото и да е замрял съответният ресурс в родината ни, все пак курортите ни живеят, а в летния период се нуждаят от работна ръка. И накрая: самият бил безработен и познаващ доста хора от чергата, за да е наясно, че повечето не се регистрират. Причините са десетки, най-честа е тази, че безработните, които не са се предали и няма на кого другиго да разчитат, са едни от най-заетите хора. Доста по-заети от безимения служител, който ги е изключил от сметките си. Ако той е наясно колко приблизително трае работното му време, приблизително каква работа се иска от него, приблизително на колко ще бъде заплатена, този тип безработни у нас си нямат и представа. Ежедневната борба за живот не им остава ни миг, ни дъх, а още по-малко лукса да пропилеят част от силите си и винаги недостигащото време, в нещо почти толкова сигурно, колкото печалбата в лотария, каквото е за повечето от тях регистрацията им като безработни. Те търсят и си откриват работа за през деня, вършат какво ли не, за да имат хляб за себе си и за семействата си, ако имат такива. И възможно е да се превръщат в съучастници в сивата икономика, и така от двадесет и две години насам, работейки без договор, но едва ли могат да бъдат упрекнати, защото не те са онези, които се осланят единствено на помощи от държавата, нито пък имат на какво друго да разчитат, освен на двете си ръце. Точно тези хора най-често лятно време са сервитьори, баничари, спасители, улични артисти, прислужници из хотелите и какво ли още не. Някои с дни ще са нахранили година, повечето няма да са успели и отново ще си търсят работа и ще се нуждаят от средства във вече не толкова благодатните месеци. Но всичко това в статистиката е премълчано, не че щях да й обърна внимание, ако подобни статистики за безработицата натрапчиво не се повтаряха. Постоянно се изписват проценти за безработицата у нас, които са много далеч от реалността. Че обслужват политически интереси - ясно е. Че никой не ги взема прекалено сериозно - също. Знаем обаче, че повторена стотици пъти, всяка лъжа се превръща в истина или най-малко изкривява дотам общественото съзнание, че минава за истина. А на тази дължим и заблудата, че безработните са предимно хора от ромските малцинства, нежелаещи да работят, некадърни, мързеливи, пияници и пропаднали типове. А при такава социална нагласа проблемът с безработицата ще продължава да се изостря, защото към икономическите причини ще се добавят и много тежки психологически. Още по-малка ще е вероятността човек, останал веднъж без работа, да си намери повторно, защото към него ще се отнасят като към индивид трета ръка. Още по-малко безработни ще се регистрират из бюрата по труда. А социологическите проучвания, които би трябвало да отворят очите ни, да ги пълнят с още по-гъста мъгла.

Напрежението започна да отслабва. И Слава Богу, ескалацията му щеше да доведе до непредвидими последици. За кратко лудите се налудуваха. В национален и частен ефир, във виртуални новинарски емисии и блогове. Хитреци, експлоатиращи националния дух, отново яхнаха гребена на вълната, показаха позабравени физиономии, отправиха лозунги, които може и да са прозвучали добре на обикновения изтормозен българин, с единствената мисъл да ги подкрепи в наближаващите избори. Някои от тях само дето открито не потриха доволно ръце, че трагедията се е случила, че да имат отново думата. Натрупали агресия младежи намериха отдушник. Между мирно протестиращите рушаха и крещяха. Сега им се е паднало. Други пострадаха, без да са виновни. Дори по-подготвена за улични безредици и модернизирана полиция допуска грешки. Къде волно, къде неволно.

А справедливото в същността си недоволство на протестите още в самото си начало беше инфектирано. И не достигна целта си - да бъде изразено и разбрано правилно и добре. Но за щастие, не всичко е напълно безсмислено. Поне открито се призна дълбокия, напластявал се с десетилетия проблем. Не може в XXI век да има огромни общности от хора, живеещи скотски. Не може да има неофициална феодална автономия със свои закони, съдилища и лидери, със своя сива икономика в официално призната от света демократична държава. А ако има подобен абсурд, то той не може да остане без последици за обществото.

С утихването на емоциите много хора ще се заблудят, че е било чудо за три дни, че всичко ще си бъде както преди и както си е тръгнало, така ще продължи, а проблемът не може да предизвика нищо по-сериозно от това, през което вече преминахме. С тревога ще кажа, че тепърва ни очакват тежки и още по-тежки обществени трусове, ако нещо не се промени. И ако обичайно колонките ми са предназначени за най-обикновения гласоподавател и най-често изразявам негови мисли, някои от които дори напълно не споделям, но приемам като свои в знак на солидарност, че не е сам, то днес адресатът ми е този, който ще спечели местни и президентски избори.

Който и да си ти, независимо от цвят на политически идеи, лични приоритети, ангажименти към избирателите си, способности и идеали. Ти, който по един или друг начин ще си спечелил най-голямото доверие, а с него и властта, която ще имаш законовото право да упражняваш. Независимо от всички останали проблеми, които ще те посрещнат от началото на твоето управление, а те, всички знаем, няма да са никак, никак леки, не забравяй Катуница, защото случилото се след трагедията е само предвестник. На нещо, до което по-добре да не се стига. И дори се боя да произнеса името му. Но България вече не е същата, а твоята отговорност ще е по-голяма от всякога.

Война няма да разреши проблема. Моли се да не ни се случи. Доколкото можеш, бори се да не се случи. Противникът в тази война ще е неясен. Прикрит зад жива барикада от бели или мургави лица. Мнозина в нея ще изгубят богатството си, мнозина от тези, които го нямат - живота. Смисълът в него, такъв какъвто го откриваме сега, ще го изгубим до един. Ще мечтаем един ден адът да свърши, а когато свърши, тези, които дочакат края му, ще се срещнат отново с неразрешения по време на мира проблем. Малцина в тази война ще забогатеят. Това ще са тези, които са забогатявали и от този проблем. Циганските барони и политици, които са в комбина с тях. Които са имали нужда от невежата тълпа, за да купуват лесно гласовете й. Които са имали нужда от една бедна група, обединена от един всеобщ признак, който в случая са явява етносът. За да откриват лесно отчаяни хора, които да участват в каналите за продажба на деца, в наркотрафика, в продажбата на контрабандни цигари, в организираната просия и джебчийство, в уличната проституция, а своя дял от всичко това да прибират ТЕ - големите. Тези, които не живеят в схлупени къщурки и бараки, не са облечени в дрипи, хлябът и дървата за зимата не са им проблем. Тези, които хранят богатството си с бедност. И досега са били недосегаеми.

Никой няма да спечели от смъртта на един или друг нещастник, от смъртта на сто или хиляда нещастника. Всеки може да бъде жертва на останалия жив един или друг нещастник, от останалите живи сто или хиляда нещастника. При това няма да бъде убит от противник, а от някой като него - жертва на проблема. Защото и мургави, и бели сме жертва, а не създаващи проблема. Експлоатирани сме от проблема.

Говорейки се за интеграция, през целия демократичен преход се вършеше обратното на интеграция. Интеграцията изискваше да няма неграмотни. Да са по-малко неквалифицираните. Да не е проблем раждаемостта на едните и отрицателният прираст на другите. Което неусетно щеше да изличи разликата между материалното състояние на две групи, различаващи се и по етнически признак.

В XXI век е изобщо престъпно за една държава да има неграмотни. А когато става въпрос не за един или двама, а за стотици хиляди, то това престъпление е извършено от държавността - такава, каквато е. И от тези хитри изчадия на нечистата мисъл, които се възползваха от слабостите на незавършения модел. Използваха ловко дупките. Яхнаха вълната от страдания, невежество и бедност и я използваха за политически цели и лично забогатяване.

Тепърва трябва да се направи нещо, за да бъдат пратени всички ромски деца на училище. Тепърва трябва да се вкарат в затвора всичките им босове, до един. Тепърва да бъдат криминализирани браковете между непълнолетни. Тепърва да се потърси отговорност на тези родители, които раждат деца, без да имат възможност да се грижат за тях, а не да бъдат толерирани. Тепърва да бъдат осъдени за по сто и за по двеста години извършилите крупни данъчни нарушения и контролирали контрабандни канали.

Преди всичко това - да бъдат наказани тези, които разчитат на купените и контролираните от ромските босове гласове.

България е малка, населените места - също. Знае се кои са тези политици. В Плевен и региона - също.

От официалните данни, предоставени в медиите, се разбира, че за подслушване на телефони и следене на ай-пи адреси ежедневно се подават средно по 24 искания, всяко от тях за множество номера и компютри, а също така, че са изключения отхвърлените.

Да приемем, че е за доброто на целокупното българско население, изцяло в негова служба и негов интерес - нещо, в което дълбоко се съмнявам. Да приемем, че това е единственият начин за борба, след като всички други форми са изчерпани - нещо, което наистина е трудно да се повярва. Да приемем, че истинската цел за поразяване е престъпността - нещо което сме принудени да приемем. Дори и тогава остават няколко интересни въпроса, а отговорите, давани до сега, нямат никаква гаранция за достоверност.

1. Кое гарантира неприкосновеността на търговската и корпоративна тайна? След като в нея е посветено непознато лице и тези, които единствено би трябвало да я знаят, не подозират за него, то - непознатото лице, укрито дълбоко от закона, не е ли способно на незаконни действия, не представлява ли риск за това, което принципно не му принадлежи - чужда тайна, възможно касаеща стотици хиляди, милиони или милиарди? Кое гарантира, че е невъзможно цялата служба да злоупотреби с подобна информация? И неизбежно следва въпросът: хора, които разчитат на запазването на подобни тайни, няма ли да отбягват България? А не става ли въпрос за евентуални крупни инвеститори?

2. Кое гарантира личната тайна? Информацията за проблеми в здравословното състояние на един политически деец може да послужи като основа на спекулации, които да засегнат не само политическата му кариера, а и всички обществени последици от нея. Информация за личния му живот, за кратки семейни неуредици и т. н. - също. Но политикът е само пример - същите рискове засягат и държавните служители, било те вътре или вън от политиката - има опасност техният личен живот да се използва за политика. Засяга също част от журналистите. И като стана въпрос за журналистика, идва следващият въпрос.

3. Как може една медия да гарантира безопасността - нещо, което е задължение, на лице, подаващо опасна информация, която може да се окаже впоследствие и решителна за разкриването на престъпление, че дори и за спасяването на човешки живот, но най-малкото подобна информация означава ГЛАСНОСТ, в каквато от началото на промените до днес, надявам се и в бъдеще, е смисълът и на демокрацията, и на работата на журналистите?

4. И понеже на някого може да му се стори твърде мрачно, нека добавим и малко жълтичко. Кое гарантира живота и здравословното състояние на някой любовник - маркототев, който измежду всички нуждаещи се от ласки, нежност и мъжко внимание жени, попаднал точно на дъщерята или на жената на някой от следящите. Че си е за бой, за бой си е, но озоваването му в травматологията някак не ми изглежда като удар срещу престъпността.

В тази колонка не осъждам метода. Просто мечтая да получа отговори, каквито все още няма - от официалния старт на законното следене, та до днес.

Все ще има някой, а може и да не е един, който след това приключение ще изгуби работата си. Не че в службата му не знаят, че не той е виновният, но има дейности, които трябва да се свършат, а не се ли свършат, всичко пропада, независимо кой е виновен. Все ще има някой, на когото лекарствата ще свършат, не че е бил непредпазлив, взел е толкова, колкото трябва, че и повече. В родината си може да намери от тях, в родината ни - само заместители, и състоянието му ще се влоши. Все ще има деца, които ще пораснат, но ще помнят стреса от България. И когато и те имат деца, ще ги пратят навсякъде другаде, не и в България. Нищо, че се твърди, че авантюрата малко ще повлияе на родния ни имидж.

Много ще са тези, за които стресът ще остане до края на живота им. Малко ще са тези, които ще гледат на изживяното като на едно приключение, но дори и сред тях едва ли ще се намери някой, на когото да му се прииска да изживее подобно приключение отново.

Няма какво да обсъждам мошениците, които дължат пари, много, много пари и продължават да организират екскурзии. Те са ясни и едва ли има някой да ги оправдае, а ако има такъв, няма да е по друг начин, освен с поговорката за зелника и лудия.

Другата страна е по-коварна, защото уж има правата си, защото говори открито за тях. Дължали им пари, не ги получили, тяхно право е да си ги поискат. Но има ли право някой да задържа заложници? Защото руските туристи са си точно заложници. Те са си платили билетите до България, извозени са били до България. Нямало е проблем да бъдат доведени, но после има проблем да бъдат върнати. Повлечени са да влязат в капана, за да ги използва някой за лични цели, да вдигне шум, да привлече внимание. Да си поиска парите и да очаква да му бъдат върнати. Използвайки хората като средство. Техните лични драми, техните проблеми, техните планове не означават нищо за него. Не си е оплел добре кошницата, когато е сключвал договори. Когато са започнали неразбориите, е отлагал да ги оправи, не е намирал формулата и бавно, бавно е затъвал, а потърпевши трябва да се окажат нищо неподозиращите туристи.

Нали той има права, нали от него зависят толкова много семейства, които чакат скромния си доход от приходите на фирмата му. Ами по същата логика да оправдаем и сомалийските пирати, защото и те си имат справедливите за себе си искания. Пък и за разлика от нашите летища, сомалийските пирати обикновено така се грижат за заложниците си, че те се връщат напълнели. Да оправдаем и Кадафи, че държа медиците ни. И изобщо всички, които не могат да намерят друга формула да отправят искането си, освен да отнемат нечия свобода, да ограничат нечии човешки права. Да го накарат да се почувства дребно същество в ръцете на съдбата, а ръцете на съдбата, разбирате ли - техните ръце.

Не осъждам правото на някой да си поиска дължимото, но задържането на заложници е престъпление. Терористичен акт. И ако извършилите го постигнат целта си, а няма санкция за начина и средствата, чрез които постигнат това, не се знае примерът им какво ще предизвика.

Знам, че е трудно, но хайде всеки да се опита грубо, не точно, да изчисли, само грубо да прецени колко обещания е дал в живота си и колко са неизпълнените. И не иде реч за перманентно повтарящи се, явно неизпълними добри пожелания, изричани като обещание за пред самия себе си, като стимул за стремеж и постигане на други цели, примерно: "Ще бъда най-красивата", "Ще направя най-голямата къща", "Някой ден ще бъда богат", "Ще стана нобелист" и т. н. Все такива, които си казваме мълчешком, не че им вярваме, а за да поощрим насоката на пътя си и дори пред най-близките си не признаваме, за да не изпаднем в неудобно положение. Не иде реч и на безкрайно повтаряните: "Спирам цигарите", "Спирам алкохола", "От понеделник никакво месо" (последното, без да си го обещава, масовият българин е изпълнил поради една единствена причина и тя не е непосилната тежест за сърцето, а за джоба), "Започвам да тренирам", "Ставам нов човек" и т. н. Все думи на очарователната страна на слабостта ни, в които не че си вярваме, а казваме просто за да изразим, че разумът ни знае кое е добре, кое не е. И не глупостта ни, друго ни пречи да постъпим, както смятаме, че би трябвало. Като писах "колко", имах предвид качествената страна на количеството. В случая колко различни обещания си дал и сериозно си ги заявил. Не само пред себе си, а и пред хората, от чието доверие се нуждаеш. И не просто се нуждаеш, а без тяхното доверие нищо не би се получило. Загубите са естествени, естествено е и да не се предвидят всички обективни фактори или разместването на бъдещите приоритети. И ако някой ми каже, че няма обещание, което не е изпълнил, за мен ще е лъжец или маниак. Лъжецът, при това твърде наивен лъжец, ще разчита да му повярвам. Маниакът няма да излъже, защото той е бил толкова отдаден на изпълнението на всяко свое обещание, че си е задал фикс идеи, при изпълнението на които е пожертвал далеч по-важни неща. Да има неизпълнени обещания е нещо естествено. Но вгледай се в себе си, в околните си или в хора, които не са около теб, но познаваш добре. Ще се увериш, че само при най-вятърничавите, най-лекомислените или донкихотовците неизпълнените обещания са далеч повече от изпълнените. На такива хора трудно може да се разчита. И не само трудно, но е и неразумно. Колкото и симпатични да са, колкото и очарователни. Колкото и хубаво да говорят, а те умеят да говорят хубаво.

И ако не става въпрос просто за човек, чиито обещания и неизпълнения засягат ограничен кръг хора, а за политик, нещо повече: за политическа сила, за която работните й принципи и философията й е по-важна от отделната личност, то положението е далеч, далеч по-сериозно. Да, свикнали сме голяма част от политиците да не изпълняват обещанията си, затова и изгубихме доверие в политиката. За сметка на това голяма част от политиците и още по-лошо - политическите сили, не се научиха по-малко да обещават. И доказателство за безумната тенденция е едно представително проучване, което за мен е с шокиращ резултат. 90% от дадените от ГЕРБ обещания не са изпълнени. Статистиката е на сайта за граждански контрол на политиката www.politikat.net

Ако познавате човек, който в личния си живот не е изпълнил 90% от обещанията си, навярно това е човекът, в който имате най-малко доверие. Но за жалост, в политиката доверието ни не е толкова взискателно, колкото в личния ни живот.

Ето ни почти в средата на лятото. Хора като хора сме. Българи при това. А българинът обича да почива. И когато няма пари, намира начин, защото е "жив гявол". Я на село ще иде, я на двора маса ще разпъне. На терасата в шезлонг или нещо, което е набедил за шезлонг, ще се изтегне, а краката си в леген с подсолена вода ще потопи. И когато има пари, пак обича да почива. Че за какво са му иначе, ако не за да поразпусне, да помързелува. Не че са много хората в тази категория, но никой не е безгрешен, включително и ние - повечето. Които си нямаме много средства, но си позволяваме да подсладим живота, както прави той. Обича българинът да почива и когато е на работа. Най-вече тогава. То тогава ако не си отпочине, в къщи ли - при малките крескала и тъщата (свекървата), където има сериозен ремонт, а и двор, който иска работа. Обича българинът и да работи, когато почива - споменахме двора, премълчахме бурканите, казана за ракия, къщата на село, ранчото (е, обрано от цигани, но работата нас чака), почасовата работа и т. н., и т. н. - все неща, за които си трябва почивка и за които почивката никога не е достатъчна. И ако е нормално да се казва: "Ура, ваканцията започва", май по-реално е "Ура, ваканцията свършва". Казват, че българинът обичал да работи за лудо. Ами тъй си е, така му минава почивката, за която в повечето случаи няма достатъчно средства, за да е пълноценна. Дано това лято си починем добре. Много добре. Толкова добре, че най-после да оставим разума си да работи. Защото идват избори. Избори, които изискват много мислене. Дилемата не е проста като в предишните и логиката не е: "Внимавайте, че ако не сме ние, ще са онези - лошите!". Видяхме всички поред. От всички сме малко или много разочаровани. Едни не искат да направят това, което могат. Други не могат да направят онова, което искат. Трети ни могат, ни искат, но през цялото време твърдят, че са го направили. Четвърти и могат, и искат, но не им е достигнало нито време, нито доверие. Пети не са имали шанс. За шести космическите сили не са били благоприятни и не са съобразили властването си с хороскопа. Седми са имали между тях някой с миришещи крака и това им е попречило да си свършат работата. Осми повече от това не са могли. И така нататък до днес, когато ни е наистина сложно и така е по-добре, защото без еуфория, а наистина мислейки трябва да изберем.

Цял свят е шокиран от едно кърваво световно събитие. Излизат все повече и повече подробности. Убиецът от Осло не е умствено помрачен. Не е и обикновен комплексар, който просто си мрази и му е паднало да убива. Това е бил вярващ в своята мисия, добре подготвен, отдаден изцяло на идеята си, фанатик. Ужасно е! Ужасно е всичко, което е извършил. Малко е да се каже дори ужасно, но по-точна дума от тази няма да се намери. Някак обаче не забелязваме нещо друго, което е не по-малко ужасно. У дома един такъв фанатик не е необходимо да подготвя оръжия, да подготвя атака. Той се подготвя... за избори. Винаги е имало такъв, често дори е и печелел. И ако за една кървава акция един психопат убива десетки, то с годините си у нас не по-малко зъл човек незабелязано убива стотици.

Той няма други муниции, освен нашите гласове. И няма кой да му попречи, освен ние - с нашите гласове.

Зной, градушки, бури, зной. Напълно нормално за летен сезон. Някои обаче ни взимат за слънчасали. Или твърде бити от градушката, че да помним. И друг път съм чел безумни твърдения, всъщност свикнал съм да ги чета, но това на американския посланик, че улиците ни, видите ли, били по-безопасни от преди две години, стъписа дори мен. Не знам има ли срам Уорлик и ако има такъв, не искам да си имам представа как се чувства, докато чете своите думи, цитирани в електронни и печатни медии, между всичките материали за брутално убитата Яна.

И ако за Яна се вдигна заслуженият шум и родителите дори задават въпроса: "Да въоръжаваме децата си?", то случаите като нейния, за които твърде малко хора са разбрали, не са един или два. Къде са изчезналите лица? Безследно изчезналите. Всеки, който прояви интерес по въпроса, може да разбере, че са много. Има ли си представа американският посланик какво е например из плевенските села? Всеки, който прояви интерес, може да разбере, че хората в тях са подложени на непрестанен, престъпен тормоз, че живеят в страх, че желанието да сторят нещо, за да подобрят живота си от материалната му страна е убито, понеже знаят, че притежаването на каквото и да е поставя живота им в рискова ситуация, или най-малко придобитото с пот, сълзи и кръв лесно може да бъде отнето дори и от най-обикновен мургав галош, който дори не е престъпник по призвание, а е поощрен от масовата мисъл за недосегаемост на нарушителите на реда.

Преди две години, господин посланик, толкова открито ли беше предлагането на контрабандна стока? Та пласьорите на контрабандни изделия вече се чувстват и се държат като рекламни лица на известни фирми в мол. И предлагането не е най-лошото, по-лошо е, че приходите от престъпния бизнес са за големите фигури в тази система, която уж би трябвало да се бори с престъпността. Трябва да сме наистина малоумни, за да не се досетим, че е така. Защото не може да бъде толкова открито и достъпно абсолютно за всеки пазаруването на едни цигари, например, ако нямаше здрава държавна протекция за големите играчи в схемата. А зад държавната протекция си има човешки лица, такива, каквито се нуждаят от услугите на онези "дребни риби", "кокошкари", "селски бабаити", които са важно звено в пласирането, но същите те са и основните извършители на тъй наречената "битова престъпност". Намерили са призванието си като част и от организираната и в същото време продължават да си упражняват "занаята".

Не е смешно, нагло е да се твърди, че улиците са по-безопасни, когато - най-после, един от десетките случаи стигна до съзнанието на народа и шокира, както и трябва, България. И подобно неадекватно поведение у един посланик би било обидно за народа ни, ако отдавна не гледахме на този като на един най-обикновен палячо. И изобщо не бих обърнал внимание на думите му, ако сега, по изборите, не беше моментът да напомня на избраниците ни и на кандидат-избраниците ни, че ние - избирателите, помним. И виждаме.

И искаме наистина улиците да са по-безопасни - от преди две години и от сега.

Не знам дали на останал без пари за ток, основно ядене, каприз от рода на вафла от 15 стотинки, за аналгин и хапчета за кръвно възрастен човек, работил цял живот, му е забавно. Представям си го в плесенясалата стая с вехта мебел, в дрехи - за него домашни, иначе - втора употреба работни. Седнал на продъненото кресло, по-дълго живяло и отколкото е трудовият му стаж, а такъв дал Господ. Вперил поглед в телевизора, защото няма къде другаде. Не е ясна картината, този месец няма пари дори и за цифрова. Въпреки атрактивните промоции, въпреки "достъпните за всекиго пакети". Е, две - три телевизии могат да се гледат и посредством стара джанта от велосипед "Балкан", закачена на изсъхналата отдавна асма. По телевизора, разбира се, се грижат за забавлението. И не мислете, че се грижат телевизионери и новинари, не. Това са, да ги наречем, лирическите герои. Онези, които първо ни разплакват, а после явно се чувстват длъжни и да ни разсмеят. Държат се определено като клоуни, а в условията на държавата, която управляват, наистина е мястото на клоуните, защото общо взето държавата прилича на цирк. Но ако професионалните циркаджии правят изкуство, тези определено правят кич.

Защото му е през... ежедневието на хипотетичния възрастен човек, когото нарисувах, а такива като него има стотици хиляди, че някой неизвестен окачил билборд "Аз ще уволня Бойко Борисов", а след това пък билбордът бил обидено свален. Да можеше, най-вероятно, щеше да се подпише върху плаката, но тъй като говорим за хипотетичен образ, възможно е да е от феновете на звездата и също тъй да е от тези, които обидено свалят плаката. При всички случаи не му е забавно. Въпреки че явно се разчита на забавата. И глупостта. Преди години същият този Бойко Борисов, макар още кмет, пак сваляше билбордове, на които беше лъснало голото дупе на друга звезда - Азис. Сваляйки реклама, правеше реклама. И след като ни втръсна навсякъде да гледаме звездната му физиономия, да слушаме приказки за магистрали, които не стават за ядене, при това твърде смешни в сравнение със световните строителни проекти, че да бъдат изгладувани. След като екшъните със зрелищните арести вече не впечатляват никого, скандалната звезда пак трябва да стане скандално звезда.

Не е ясно кой е сложил билборда. Не знам дали ще се разбере до редакционното приключване на броя. Както е възможно да е неприятел на Борисов, така е възможно и меко казано да не му е неприятел. Историята нататък е смешна и жалка, защото страшно прилича на сваления билборд с дупето на Азис.

А от Азис-овци и чалга в политиката една сериозна държава няма нужда.

За изключителното и тривиалното в ежедневието ни

Гледайки, четейки, слушайки безкрайно повтаряната новина за предотвратения банков обир, много хора ще си помислят, че нещата тръгват на добре и това е позитивен, много позитивен признак. Не съм от тези хора. Напротив: сега съм по-наясно от всякога колко зле е положението. Какво е новината? Отразяване на събитие. Именно на събитие. На нещо, което не се случва ежечасно, дори не се случва ежедневно или месечно. Не е правило, а изключение. И колкото по-изключително е изключението, толкова по-бомбастична е и новината. Оказа се, че това, което би следвало да е нещо съвсем нормално, т. е. просто добра полицейска работа, се оказва най-изключителното изключение в нашата родна реалност. Толкова изключително, че да се превърне и в най-бомбастичната новина.

Тя заглуши дори най-новите бисери на премиера: "Въпреки кризата, строим църкви." За момент си го представих с мистрия, с напръскано с вар лице и шапка от сгънат вестник (в който не пише нищо за Б. Б.), за да има и нещо друго изключително, освен и без това постоянната изключителност на Б. Б., но подобна шапка би скрила ореола му. Само ореол му липсваше, а след това изявление сигурно ще загрее около главата му. Друг е въпросът, че напишеш ли в Гугъл ключови думи "църкви разруха", веднага се изписват 137 000 резултата и тази история с църквите ще се окаже малко като с магистралите - въздух под налягане. Поне смени малко репертоара, с надеждата, че възрастните хора са вярващи и няма да посмее никой да каже: "Ние църкви не ядем". И сигурен съм, че новината на новините щеше да е как от магистрали се мина на църкви, ако все пак не се беше случило чудатото за нашия начин на живот - заловени престъпници.

Чак не прилича на истина, а на блян, но усещането за реалност ни връща мърморенето на Цветан Цветанов по адрес на прокуратурата и съда. Е, на другия ден още му поискаха оставка от Българския хелзинкски комитет, но къде ще се сравнява тази новина с онази предходната.

Лошо е друго - че големите поскъпвания на парно и ток не звучат като новина. Че посрещаме такава информация като нещо обикновено, че не звучи като изключение и не прилича на събитие. Че толкова свикнахме с тези увеличения, че вече сякаш не ни правят впечатление. И ако беше обратното - новините за повишаване на цените да бяха последвани от шум, а залавянето на едни престъпници да се приемаше като нещо нормално - е, тогава щях да съм от тези, които си мислят, че нещата са тръгнали на добре.

За коня на Оруел, “работещи” и Работещи

В началото на седмицата премиерът ни навърши достолепните петдесет и две години. Вълнение и хаос настъпи сред верните в обкръжението. Какъв подарък да му купят? Оказа се сложен политически въпрос или поне сложен въпрос за политици и дори измести много водещи новини.
Дни преди това премиерът в Етрополе заяви: Заплатите и пенсиите ще се вдигнат, когато започнете да работите по-добре.
Защо така, господин премиер? Не работят ли хората? Погледнете как най-близките до вас се потят. Не е ли работа на политиците да разрешават сложни въпроси като това какъв подарък да ви измислят? Не е ли и работа на медиите да отразят най-сложните и неотложни въпроси? Като подаръка ви например. И работата на работещите по трудната задача, за която може да се пише само: "пот, пот, пот". Едно е да не можеш да измислиш подарък на капризно дете, друго е на петдесет и две годишен мъж, при това цял премиер. Вторият случай е по-сложен и ако някой се опита да прокара паралел между двата, най-вероятно си няма работа. И персонално е виновен, че не се вдигат пенсиите и заплатите. Но като стана въпрос за работа, и други хора, освен търсещите подарък, си гледат своята.
Например нелегално упражняващите "пътна помощ". Оказва се, че добре гледат работата си. Толкова добре, че регистрираните и имащите правото да извършват подобна дейност остават без хляб. Вторите нямат никаква причина да се жалват, че някой по-висшестоящ от тях, който има правомощията да го направи, не си е свършил работата. Остава им да вземат пример от първите и сами да станат нелегални, че да се "вдигнат заплати и пенсии."
Малко по-сложен е въпросът дали е работа на външно министерство да създава секс скандали и да се съдят високопоставени служители за насилие, но поне в това догонихме по-развити от нас страни в ЕС. Току-виж ни приели в Шенген само за това, че си имаме секс скандали и оплаквания за сексуален тормоз и насилие сред висши държавни служители.
Гледат си работата и по митниците и даже създават места за безработни лица от ъндърграунда, че още продават едни стоки на почти достъпни за обикновения гласоподавател цени. Не че разбирам с какво може да помогне това на пенсиите, но да кажа, че не си вършат добре работата, ще е грях.
Но дотук с иронията, твърде тъжно става. Виждам най-типичния ви гласоподавател. Виждам го - много прилича на един кон. На не какъв да е кон, а на героя на Оруел от "Фермата". Онзи мълчалив работар, който все слушаше и изпълняваше решенията на "по-мъдрите и по-големите". Онзи, който не осъждаше никого, а за всички проблеми обвиняваше мързела си, въпреки че работеше повече от всички. Онзи, който ставаше все с половин час по-рано и по-рано, за да работи повече. И вярваше в "славното бъдеще". В книгата то щеше да настъпи "когато се построи мелницата" - отговаря напълно на нашето "когато се построят магистралите".
Накрая конят рухна от изтощение и го предадоха в месокомбината. И това е съдбата на всеки, който се трепе от работа, а слуша някой да му казва, че не работи добре.
А той наистина е най-типичният ви гласоподавател, г-н премиер.

За соломоновски решения и рециклиране