film izle

Зарязано на улицата бебе минава през домовете, но става човек

veselin

Тийнейджърът Веселин днес учи в гимназия и иска да изчисти името си

Веселин влязъл твърде рано в полицейските хроники – едва десетина дни след като бил роден. Жената, която се води като негова майка, след като се прибрала от плевенския родилен дом в Долна Митрополия, решила да издебне възрастните в къщата, нахранила, после увила усърдно пеленачето, оставила го самичко на пейка на улицата и тръгнала в неизвестна посока. Близките на бегълката започнали да я издирват, а когато се обадили в полицията, вместо нея при униформените те открили внучето си. Случайни минувачи часове преди това се натъкнали на ревящото вързопче и го занесли в местното полицейско управление.

Така започва разказа си вече порасналият Веселин. След месец, на 10 май, той ще подкара своята 17-а година. Зарязаното още като пеленаче момче е категорично обаче, че е извадило късмет. Най-често майките изоставяли бебетата си още в родилните домове. Други били още по-жестоки – увивали ги в найлон и ги изхвърляли в боклукчийски кофи. Малко от тези нежелани деца са имали късмет като него да бъдат открити навреме и да оживеят, смята Веселин. Знае и друго – че е имало възможност да бъде даден за отглеждане в социален дом, но и това не се е случило. Желание да го отгледат, още там, в полицейското управление, категорично заявили баба му и дядо му по майчина линия. От тогава до днес за Веселин баба Веска е „моята майка“, а дядо му Георги – „моят баща“. Възрастните хора приели изоставеното като свое дете и чрез съда уредили да го отгледат като настойници. По акт за раждане бащата бил неизвестен. Майката, която известно време съжителствала с мъжа, от когото е Веселин, решила да зареже детето си, защото преди това самата тя била зарязана от баща му. Решила още, освободена от „товара“ на майчинството, да замине за известно време за чужбина и когато се върне да реши как да продължи живота си. Историята си днес Веселин разказва със смесено чувство на болка и типичен за тийнейджърите външен непукизъм. Твърди, че всичко, което разказва, е чул от майка си – как си тръгнала с него от родилния дом в Плевен и после как го зарязала на улицата в Долна Митрополия.

„Тя и тогава не е имала никакви чувства към мен. Как иначе ще зареже част от плътта си, ами ако с мен се беше случило нещо стршно. Жената, която ме е родила, няма никакви чувства към мен и сега. Ама и при мен е така – не я обичам, безразлична ми е. Онова, по което някой може да разбере, че имаме кръвна връзка помежду си, е фактът, че нося нейното вместо името на баща си – Илиянов. Само по това, по нищо друго „, категоричен е Веселин.

Сега и да се срещнат е като при среща на случайни познати, а не на най-близки роднини, продължава разказа си младежът. Той й ходел отвреме на време на гости в Петърница. Жената била създала ново семейство, имала съпруг и две деца. 8-годишното момче и 3-годишното момиче Веселин нарича своите по-малки брат и сестра. Твърди, че много ги обича. „Когато се случи майка ми да дойде в Долна Митрополия, прави го не защото й е примъчняло за мен, а за да нагледа баба ми и дядо ми, които въпреки стореното от нея не престават да я обичат. В тези часове аз очаквам тя да се обърне с мили думи към мен, с гальовното „мамо“ например, но всеки път единственото, което чувам като изречение да излиза от устата й е: „Учиш ли?“ – и това е“, разказва Веселин.

Веска, 53-годишната баба на Веселин, не само е дала обичта си на детето, но и своето име. Някога работела в Маслената фабрика в Долна Митрополия, а дядо му, по-възрастен от нея с година, в Зърнения комбинат. Сега и двамата са безработни. Финансово свързват много трудно двата края, но в къщата им за Веселин има отделна стая – с легло, гардероб, телевизор, която той харесва и приема като своето лично пространство.

Животът на Веселин рязко се променя, когато е в пети клас. Година преди това започнал да прави белите.

Не помни първата, но помни много други, заради които родители на негови съученици започнали да пишат жалби срещу него. Малкият тогава Веселин бил избухлив, карал се и биел непрекъснато съучениците си. Както си седяло в класната стая в училището в Долна Митрополия например едно от момчетата, били в четвърти клас, хвърлило по Веселин с химикалка. „Тогава станах и го обърнах с чина и стола върху пода. Той след инцидента извика майка си и баща си и написаха жалба в полицията срещу мен. После отрязах косата на моя съученичка, тя стоеше на чина пред мен, не знам защо, просто си бях такъв, обичах белите. И тя извика баща си, който се оплака в полицията“, признава Веселин. Нарочили го за проблемно дете. После дошла и „присъдата“ – да бъде изпратен във врачанското село Лик, после във Варненци – Силистренско. Интернатите и в двете населени места са за деца с доказани противообществени прояви. В интерната „Климент Охридски“ Веселин заварил тридесетина деца. Момчето в началото не знаело, че новите му съученици не са сираци, а деца, оставени подобно на него, според социалните служби, без достатъчен родителски надзор. Децата там били на възраст между 14 и 16 години, а в досиетата им били отбелязани поредици от кражби, побоища, бягства от домовете. Веселин тогава се оказал един от най-малките питомци, но и в неговите документи в графата за родители или настойници фигурирало изречението – „непосилно е за настойниците му да се справят с поведението му“.

В дома в село Лик Веселин остава четири години. Спомня си първия ден. Съучениците му по това време били на екскурзия и той трябвало да отиде при тях. Закарали го и го оставили. Когато видял, че има по-големи момчета, станало му страшничко. Дръпнал се настрани, седнал на един стол и започнал да плаче. Плачел, без никой да го види, разбира се, и си казвал – защо направих толкова лоши неща, че да попадна тук. Разкаянието за сторените преди това бели обаче траяло кратко. Сред напълно непознатите си съученици той се сетил за тактиката, която безотказно според него му помагала да оцелее години наред.

Решил да набие двама – трима, за да вземе техния и страха на останалите. Сторил го, след което веднага бил харесан и от тартора на момчетата, а това му осигурило спокойствие през дългите години престой в дома. Веселин харесал най-много учителите и възпитателите. Признава, че когато постъпил в Лик, нито можел да чете, нито можел да пише, защото предишните му преподаватели гледали да го държат по-настрани от себе си и от останалите. В интерната обаче лека полека наваксал пропуснатото. Спомня си и за психоложката и разговорите с нея. Сега й е благодарен, че го изслушвала – нещо което преди рядко му се случвало. Така разбрал, че има възрастни, освен баба му и дядо му, които могат да го подкрепят, когато наистина се нуждае от подкрепа и помощ.

В село Варненци, Силистренско, Веселин заминал когато вече бил осмокласник. По време на втория срок закрили интерната в Лик и децата били разпределени в различни други домове. Времето във Варненци минало бързо за Веселин, там той вече се чувствал достатъчно голям, самостоятелен и уверен в себе си, за да завърши основното си образование.

„И в двата дома се научих на много неща – най-вече да разчитам на себе си. Научих се да си пера дрехите сам, да играя футбол и тенис на маса. Тренирах бокс и борба“, хвали се сега Веселин. Сега той е деветокласник и вече учи в професионална гимназия в градче, недалеко и от Плевен, и от родната Долна Митрополия. Живее на общежитие, но всяка събота и неделя е при близките си. В новото си училище Веселин се чувства истински свободен, в него може да излиза в двора или да отскача до близък магазин. Във Варненци не било така – трябвало винаги да получава разрешение от възпитателите. Когато преценявали обаче, че може нещо лошо да му се случи, движели се плътно до него – и на отиване, и на връщане.

„С каквото се захвана да правя, мога да го направя. Не съм се опитал, примерно, чин да направя, не съм го направил. Когато дядо веднъж поправяше каруцата, гледах го и всичко запомних. На другия ден ми позволи да я разглобя и отново да я сглобя. Направих всичко без грешка“, разказва Веселин. Казва, че не е махнаджия на храната и всичко, което сготви баба му, му харесва. Стига да има какво да се яде. Защото понякога храната в къщата им не достига.

Хваща се на работа, каквато му предложат, за да помага за бюджета на семейството. Пренасял е тежки чували като общ работник, прекопавал е дворове, копал е кладенци и септични ями. „Имат ми доверие хората, допускат ме в имотите си, знаят, че ние – аз, баба ми, дядо ми, не сме от тия дето пипат или говорят на хората зад гърба. Аз никога не мога да открадна, моите проблеми са, че се бия. Обвинявали са ме за какво ли не, нали си имам петно в биографията, все ме търсят, а аз трябва да доказвам, че нямам вина“, категоричен е той.

Сегашните приятели на Веселин са от новото училище. В Долна Митрополия също имал приятели, но избягвал да се събира с тях. Опасява се, че ако стане нещо, макар той да не е виновен, ще го посочат с пръст. Белязан е. Всеки знае къде е бил през последните години. Наскоро се събрали вечерта групичка от 10 – 15 човека, дава пример Веселин. От скука започнали да тичат и да се гонят, да се замерят, да събарят гюмове. Счупили прозорец на близка сграда и първият, когото извикали за разпит, бил той. „Когато бях в Лик, едно от момчетата, което беше в интерната, защото краде, един ден разби стая в кметството. Викнаха ме полицаите, заведоха ме при кмета и той преди още да е продумал, започна да ме рита. Рита и чак после ме пита: „Ти ли разбива, ти ли ми открадна телефоните?“. Казах, че не съм и се доказа, че казвам истината. Ама ми остана обидата, че човекът, който е избран за кмет, значи човек с авторитет, постъпи с мен по този начин. Не ми се извини после, макар че така трябваше да постъпи.“

Веселин бързо забравя за някогашния инцидент и започва да мечтае на глас. Убеден е, че късметът ще продължи да е с него и че ще се изучи, за да вземе книжка за шофьор. После иска да подкара собствена, макар и стара кола, с която да замине за чужбина. Не знае в коя страна, но там трябва да започне работа, да събере пари и когато се върне в родното си място да помисли за семейство. Свое. Ще търси за съпруга жена, която да го уважава и да му има доверие. Иска около себе си син и дъщеря, които да не са лишени нито от майчина, нито от бащина обич, както е било при него. В някои държави захвърлянето на дете е криминално престъпление и се наказва със затвор, прочел е някъде Веселин. Неговата майка го е зарязала на улицата и продължава да си живее безнаказано. Даже напоследък често се навъртала около него – мъжът й бил болен, а тя вероятно се е сетила, че порасналият й син може да поеме по-тежките задължения в къщата й, предполага Веселин. „Ако създам някога семейство, категоричен съм, че ще е в градчето на дядо ми и баба ми. Имам си къща там, имам си хора, които ще продължат да ми помагат и да ме обичат“, казва тийнейджърът.

Какво очаква наистина Веселин – разказът на живота му е с отворен край. От всичко обаче сега той най-силно желае онези, които го познават, да видят, че от него е станало човек. Има хора, които знаят, че не е лош, но те в Долна Митрополия все още били малко.

Материалът е публикуван в „BG Север“

Всички публикации

"Bg Север" - Новини на часа. Информационен сайт, новини от Плевен и региона, анализи, коментари, рубрики, информация