film izle

Акад. Георги Марков: Историята не е слугиня на политиката

С акад. Георги Марков разговаряме за поуките от историята, дълга на политиците и единението на нацията. Поводът да посети Плевен е Националната научна конференция „България в Голямата война (1918 г.)”.

Акад. Марков, как Плевен се вписва в историческите събития отпреди 100 г., които са тема на научния форум?

– Преди 100 години България се изправя пред второто национално крушение. Войната е изгубена на Западния фронт, има пробив на Добро поле. Има разбира се части, които се разбунтуват, тъй като за 6 години нашите дядовци участват в три войни, две крушения, в окопите – не е било лесно… Но Девета Плевенска дивизия доказва, че българската армия не е демобилизарана, както се твърди, и че България е в състояние да преговаря за примирие. Ако Девета Плевенска дивизия беше изтървала фронта, то тогава цялата Първа армия беше заплашена от обкръжение и при една пълна победа на съглашенците, старите предели на българското царство щяха да бъдат окупирани от войски на съседните нам държави – сръбски, гръцки, румънски, които щяха да направят по-големи жестокости отколкото съглашенските войски на французи, англичани и италианци.

Макар и войната да е изгубена, това е един блясък на нашата бойна слава.

– Каква е ролята на Дойранската епопея в българската история?

– Надявам се докладите от тази научна конференция да влязат в сборник, защото написаното остава и най-вече да се чуе сред хората за Дойранската епопея. Защото 45 години тази война беше наричана от Ленин империалистическа, не се изследваше. Само Войнишкото въстание се отбелязваше. Ние българите сме искали осъществяване на националния идеал. Както тогава са казвали: „Всички българи да се съберат под обща държавна стряха”. Така че тук другарят Ленин не е бил прав. Поради това тази война след 1989 г. отново се върна в българската историография. Тя се прескачаше. Първата световна война е богата с поуки и за политици, и за военноначалници най-вече с такива маршове, които влязоха в българската история. Но с истинския им текст, не цензурирани.

– Какви са поуките, които трябва да си правим от историческите факти днес?

– Политиците трябва да четат история. Нито с тях е почнала историята, нито с тях ще свърши. Защото ако българските войници печелеха битките на бойните полета, то българските политици губеха войните. Те не се оказаха достойни и прозорливи, трезви, не се доказаха достойни за българския войник. Политиците са в дълг. Трябва да знаят ,че има национална кауза, с която не трябва да се играе на партийна карта. Те трябва да живеят за политиката, не от политиката. И  да помнят, че млади хора между 18 и 40 години са давали своя живот за отечеството, което малцина дори биха го помислили днес. Особено от интернет поколението.

– Различният прочит на историята води до различни тълкувания…

– Председател съм на един инициативен комитет за помирение и съгласие. Скоро бях при президента. Идеята ми е да отбележим 100-годишнината от началото на Гражданската война. Да се разбере, че невинни жертви има и от двете страни, а не всеки да спазва българската поговорка „На чужд гроб не плачи”, защото и от другата страна има гробове. Надявам се на 22 септември президентът да излезе с едно обръщение към нацията и да призове към съгласие, помирение и единение. Другите държави го направиха. Ако всеки плаче само за своите жертви, политиците ще продължават да говорят „онези убиваха повече, другите почнаха първи“ и да броят. Най-цинично е това. Няма да броим жертвите. Ще кажем „Стига!”. Иначе хабим много историческо време и национална енергия. Политиците не трябва да пипат раните.

Историята не е слугиня на политиката.

Тома Аквински казва в 12 век: „Философията е слугиня на богословието”. Аз казвам – Не, историята не е слугиня на политиката! Стига сте пренаписвали учебниците. Децата вече не вярват на историята. Едни и същи събития, едно и също лице – различни оценки. Крайно време е историците да напишат обективната история, без да се влияят кой е силният на деня. Нека те да си правят историята, ние сме по-скромни – само ще я пишем.

– Това означава, че не бихте влезли в политиката?

– Няма да влизаме в политиката, няма да правим поредна партия, защото прекалено много станаха в България. Аз съм от офицерско потекло. Имам алергия.

Пожизнено безпартиен човек съм.

Много са ме канили политици, депутати. Аз не искам да ставам един от тях, защото като историк ще изгубя своя окомер.

– Могат ли политиците да осъществят национално обединение? Какво трябва да направят, според Вас?

– Преди всичко да се откажат от личното си его, да не се самозабравят от наркотика на властта. Аз видях след 1989 г. много политици и интелектуалци, които не бяха сънували върховете на властта. Видях как те се променят – за година-две те гледат и не те познават. Отивам да им говоря за института, на който бях директор, той ми вика: „Чакай, бе. Аз държава управлявам, ти ме занимаваш с някаква наука!”. Трябва да знаят, че в историята всичко е преходно – идват и си отиват. Няма вече пожизнена монархия. И докато са още на политическата сцена, нека всеки от тях да даде нещо добро на този изстрадал народ.

Националното обединение ние не го осъществихме, но трябва да има единение.

Сега едни плачат на 9 септември на Братската могила за своите загинали, други на 1 февруари за Народния съд. Идеята е на Гарнизионното стрелбище да полагат венци всички партии, защото там са разстрелвани хора както преди, така и след 9 септември. Но всички заедно.

Ние трябва да имаме чувство за историзъм не само за днешния ден. Трябва да започне от нас – да се помирим с историята и да следваме една национална програма за бъдещето.

Георги Марков е роден в Пловдив на 17 ноември 1946 г. През 1970 г. завършва история в Софийския държавен университет (СУ „Св. Климент Охридски“). През 1977 г. защитава дисертация на тема „Българо-германски отношения и връзки (май 1934 – август 1939)“ и получава научната степен кандидат на историческите науки (днес доктор). През 1981 г. специализира в Института за европейска история в Майнц, ФРГ. През 1977 г. постъпва на работа в Института по история към БАН. През 1986 г. става старши научен сътрудник II степен. През 1993 г. получава научната степен доктор на историческите науки с втората си дисертация. От следващата година е старши научен сътрудник I степен (днес професор). В периода от 1993 г. до 2013 г. е директор на Института по история към БАН. Преподавал е в НБУ. През 2008 г. става академик, действителен член на Българската академия на науките. Доктор хонорис кауза на Великотърновския университет от 31 октомври 2013 г. – за неговия съществен и признат принос в развитието на историята и за издигане престижа на Великотърновския университет в национален и европейски мащаб.

Автор е на книгите  „Българо-германските отношения 1931–1939“, „България в Балканския съюз срещу Османската империя 1912–1913“, „Българското крушение 1913“, „Парола Сабя. Заговорите и превратите на Военния Съюз 1919–1936″, „Голямата война и българският ключ за европейския погреб 1914–1916“, „Голямата война и българската стража между Средна Европа и Ориента 1916–1919“, „България в балканския съюз срещу Османската империя 1911 – 1913“, „Голямата война и българският меч над Балканския възел 1914-1919 – Първа книга – Заплитането“.

Всички публикации

"Bg Север" - Новини на часа. Информационен сайт, новини от Плевен и региона, анализи, коментари, рубрики, информация