film izle

Христо Домусчиев: „Всичко е любов” е лиричната версия на филм за Белене

bebo44-1024x709 copy„Време разделно“, „Всичко е любов“, „Вчера“, „Господин за един ден“, „Козият рог“, „Крадецът на праскови“, „Лачените обувки на незнайния воин“, „Опасен чар“, „Оркестър без име“ и „Осъдени души“ са десетте най-добри български филма, определени от зрителския вот в анкета на БНТ. Най-младият гласувал зрител е 13-годишен и е предпочел „Всичко е любов“. Това е и филмът, събрал най-много женски гласове.

Филмът е заснет през 1979 година. Режисьор е Борислав Шаралиев, сценарист – Боян Папазов. В ролята на другаря Резашки се изявява плевенският актьор Христо Домусчиев – Бебо, а голяма част от сцените са заснети в ТВУ “А. С. Макаренко” в плевенското село Славовица. В интервю за „BG Север“ актьорът се връща назад във времето и прави своята равносметка без сценарий.

bebo

Христо Домусчиев е роден в Плевен на 14 юни 1942 г. Завършва средното си образование в родния си град. Три години е моряк във Варна, след което става студент във ВИТИЗ в класа на проф. Стефан Сърчаджиев и проф. Методи Андонов през 1967 г. Целият му творчески път преминава на сцената на ДКТ „Иван Радоев“. Сред най-малките е популярен като клоуна Бебо.
Заслужил гражданин на Плевен. Носител на Голямата награда за принос в развитието и популяризирането на българската култура.
Има роли и в киното. Участва в 9 филма, сред които и „Всичко е любов”.

– Г-н Домусчиев, как попаднахте във „Всичко е любов”?

– Едно време нямаше кастинги. Всички актьори имаха в Киноцентъра фотоархив, който се подновяваше на всеки пет години. Режисьорите си подбираха актьори и след преговори с директорите на театрите, в които работехме, ни викаха да играем. Снимал съм се в 9 филма, но все епизодични роли съм имал. Не мога да се похваля, че съм киноартист.

– Какво си спомняте за работата с екипа?

– Борислав Шаралиев е един от най-мъдрите и интелектуални режисьори. С уговорката, че аз нямам опит в снимането на филми, впечатлението ми беше, че много странно режисира. Беше много кротък. Дори и като репетирахме, имах чувството, че не знае как да го направи, не му е ясно и чака ние да му кажем – толкова кротък беше. А Иван Иванов беше много млад, това беше дебютната му роля. Игра много добре, а и си беше такъв, като героя му – гъзарче, бунтарче.

– Каква е магията на този филм, заради която е гледан от поколения българи?

– Явно носи някакъв дух, болезнения знак на нашата нация. Затова така се харесва и продължава да се харесва. В онова време тези ТВУ-та бяха нещо като концентрационните лагери за младото поколение. Никой не смееше да направи тогава филм за Белене. А това е филм за лагера в Белене, но по-поетичен, по-лиричен. Затова може би този филм се хареса на хората – защото беше едно табу за мислене. А беше и добре направен. Направен с любов. Поетическа тъга имаше в този филм и това допълнително харесваше на хората. А и Иван Иванов играеше много добре.

bebo33-1024x709 copy

– Филмът е сниман в истинско ТВУ…

– Снимахме в Славовица епизодите, които са с общи планове. Във филма участват деца от училището, актьорите са Иван Иванов – Радо, и неговият приятел Джипси, изигран от Ибиш Орханов. Докато снимахме, попаднахме на такива случки, че още ги помня…

bebo55 copy

– Разкажете…

– Имаше едно малко циганче – прототипът на онова във филма. Караха го с едни баки да носи помията на прасетата. Питам го: „Ти що си тука, бе?” А той: „Карах трамвая…” Историята е следната: на колелото до Лесотехническия в столицата трамваят изсипваше пътниците от едната страна. После правеше един кръг, заставаше пред магазините и имаше почивка. След това отиваше на спирката, на която се качваха пътниците за обратната посока. Малкият научил тая хватка. Изчакал и ватманът да слезе за цигари, качил се и така засвяткал трамвая, че чак на ЦУМ са го спрели. Каскади, полицаи са се хвърляли и накрая го спрели. Не направил беля. Като си помислиш, по-различен е от другите деца. Няма такъв житейски опит,  че да кажеш – престъпник е. Неговото е по-скоро детско любопитство, дори се доближава до гениалност, защото не всеки може да се качи за пръв път на трамвай и да го кара толкова време. Друг случай: чакаме в караулната за снимките и гледам отдолу нещо шава. В ниското имаше едни решетки, а вътре – арестът. Вътре един бръмбазък, метър и петдесет, със сифилис се върнал от един отпуск.

Водили сме представления – художествена самодейност, в училището за момичета в Подем. Имаше фрапантни случаи за онова време, когато моралът беше много ясен. Но беше ясен и чист за чистите хора, а за мръсниците – не чак толкова. Особено за тези, които управляват. Там имаше момичета, които те сваляха брутално. Както сега циганките на магистралата. Дали тези училища не са наши български изстъпления в макаренковския начин на възпитание, превърнати в концентрационни лагери вместо във възпитателни учреждения? Не мога да преценя дали тогава е било по-добре, или сега. Трябва да има някаква строгост, но да не е по онзи начин.

– В кои други филми сте участвал?

– Както вече казах, нямам опит като киноартист, въпреки че вина за това нямам аз. Когато директорът на плевенския театър Илия Чоджумов напусна и на негово място дойде Георги Черкелов, видях едни телеграми и писма, получени от Киноцентъра. Три писма и телеграми, изпратени от режисьори, като в единия от филмите ми се предлагала много сериозна роля, която можело да ме изстреля… Но аз дори не знаех за тях. 9 филма имам, но от тях събрани на едно не можеш да извадиш една голяма роля.

bebo22

– Може да са епизодични, но са в едни от най-добрите български филми…

– „Ти, който си на небето” на режисьора Дочо Боджаков е на 42-о място в същата класация. Два филма, в които съм участвал – единият в петдесятката, другият в петицата. Радостно е, че съм част от тези, които са си свършили работата.

„Тази кръв трябваше да се пролее” също е филм, в който съм участвал. Аз играех Стоян Заимов. Три големи епизода имаше – минаването на четата на Ботев, Врачанското въстание и смъртта на Ботев. Снимах, та се скъсах това Врачанско въстание, което беше една трета от филма. Накрая на премиерата заведох целия род да ме гледа. А аз на екрана минах и махнах с ръка. Това беше. А преди 1989 г. аз на всеки 9-и септември бях на екран – с „13 дни” на Стефан Сърчаджиев. И там ме има в една епизодична роля.

– А първият, в който сте участвал?

– „Първият урок” на Рангел Вълчанов. Бях ученик в 11-и клас, когато ме извикаха. Още е загадка за мен как стана. Там се появявам в една сцена с един голям актьор, който не беше завършил ВИТИЗ, а продаваше в супермаркет – Георги Наумов – Чарли. Дълги години бяхме добри приятели. Беше изключителен артист.

– Най-първата роля изобщо?…

– Първото нещо, което съм изиграл, беше едно представление в двора на една къща на наши приятели с техния син и три деца от махалата. Направих едно цирково представление. Тогава идването на цирк в града беше празник. Това беше нашият театър. Та първото ми представление беше на смешник, за съжаление и последното е на смешник. Там е било разковничето. Когато кандидатствах във ВИТИЗ, имаше класове по клоунада. Като казах на баща ми, че искам да запиша тази специалност, той излезе от стаята без да каже и дума. Представям си какво му е било: той адвокат, а синът му – клоун. А на мен мечтата ми е била да бъда клоун, отвсякъде да има публика, а аз да съм смел да изляза и всички да ме гледат отпред, отзад, отстрани. И най-вече в клоунадата можеш да вкараш своето отношение, хумор, гротеска. Там има и тъга, и смях, и радост. Актьорската професия не е слава. Тя е работа. Признанието може да дойде късно, а може и да не дойде. От 1969 г. съм артист и само в Плевен съм работил. Марлон Брандо не станах, но децата ме познават като клоуна Бебо. Това, че станах почетен гражданин на Плевен, е моето признание, че съм направил нещо за този град.

Всички публикации

"Bg Север" - Новини на часа. Информационен сайт, новини от Плевен и региона, анализи, коментари, рубрики, информация