Лилия Абаджиева: Играта театър може да се състои само от съмишленици

Лилия Абаджиева е родена през 1966 г. в София. Поставя повече от 20 спектакъла на големите класици Гьоте, Шекспир, Молиер, Гогол, Чехов и Бекет на българска сцена. Изследователската и работа върху Шекспир е свързана с нейни постановки в Германия, САЩ, Македония и Русия. Представяла е спектаклите си на големи форуми и фестивали в Германия, Полша, Италия, Словения, Египет, Иран, САЩ, Русия и други. Носител е на отличия и награди за режисура, както от национални, така и от престижни международни театрални форуми. В Плевен тя е режисьор на най-новата постановка на ДКТ „Иван Радоев“ „Цимбелин” от Шекспир. Защо точно тази пиеса, какво е впечатлението й от трупата на Плевенския театър и какви са очакванията й след премиерата? 

– Как се стигна до поканата да поставяте пиеса в Плевен?

– Първо искам да кажа, че за мен е привилегия решението на младия директор на Плевенския театър Васил Василев да започне своята програма за голяма сцена с моя постановка. Проектът обсъждаме доста дълго, разговорите ни започнаха още докато той изграждаше програмата си за конкурса. Изключително се вълнувам. За пръв път ще поставям на сцената на Плевенския театър. Има някакво съвпадение, защото за пръв път гастролирах преди доста години с моя дипломен спектакъл „Хамлет” тук – в Плевен. Сега отново по някакъв начин се връщам вече с работа, поверена на екипа на трупата.

– Защо избрахте „Цимбелин”?

– Проф. Александър Шурбанов – един от най-големите ни шекспироведи, ми каза, че това е първият текст на Шекспир въобще превеждан в България. За голяма наша изненада направихме едни предварителни проучвания и установихме, че този текст не е поставян в България досега. Аз съм работила Шекспир за пръв път в ранните си студентски години. Практиката ми като режисьор е свързани с постановки в Русия, германия и Америка по покани, свързани с Шекспир. Лексиката, която по някакъв начин следвам и развивам в годините, освен че Шекспир е великата икона на световната драматургия, ме предизвиква и се радвам, че тук, на тази сцена, ще се срещнат актьори от четири поколения.

– Класически Шекспир ще бъде спектакълът или…

– Актьорите в трупата са актьори с потенциал, с етическо стоене в професията, с талант и енергия, които ме привличат. Надявам се да имаме един ползотворен процес. Срещата ми с тях беше един вътрешен кастинг. Тогава взех решение какво ще правим. Това е едно мое естетическо пристрастие.

– Актьорите ще бъдат само мъже…

– Андрогенният образ, за който говори Бердяев, започва още от историята на Античния театър, чак до Ренесанса, когато е писал и играл Шекспир, ролите на женските персонажи са били играни от момчета актьори. В този смисъл, това е най-малкото характерно за работата с Шекспир. Бихме искали този естетически риск, какъвто е всеки спектакъл, да е оправдан. Театър се прави от съмишленици. Не знам дали може да се случи всеки ден, всяка репетиция с актьорите чувството за мисия да не ги напуска, но аз винаги съм вярвала, че спектакълът може да се състои и играта театър може да се състои от съмишленици. Това е една велика игра, в която, ако надникнете в репетицията, ще видите, че сериозни възрастни хора не могат по този начин да влизат в обстоятелства на живот и смърт. От друга страна, освен индивидуалният талант на всеки от артистите, които създават спектакъла, вярата в образа е на етическо ниво. Не в конкретния персонаж въобще. Във времето, в което живеем, ако в актьорите нямат тази вяра, няма как да се запази тази велика цел – да изследваме човека и човешкото във всичките възможни проекции. Човекът актьор го прави през своя опит, през човешкото си аз, през всички естетически, философски, морални натрупвания. Така че не бих искала да говоря за резултата сега.

– Какво ви привлича в Шекспир?

– Няма такъв човек на планетата като Валери Петров, който да е превел целия Шекспир. Ние не знаем какъв шанс за българите е един поет да се нагърби с тази тежка задача. Шекспир непрекъснато е поставял все по-сложни технически структури. Някои изследователи ги наричат нецелесъобразности. Той може да смени и да обърка зрителя с  обстоятелства просто защото преследвайки някой стих, слага дума, която почти като в криминале обърква. Имала съм шанса да чуя Шекспир на английски – това е музика. Работата на преводача е творческа. А когато става дума за драма в стих, това е голяма отговорност. В работата си с Шекспир съм се сблъсквала с различни театрални традиции, което не е маловажно за мен като режисьор.

– Как смятате, че ще посрещне плевенската публика спектакъла?

– Не може да се прави разлика между публиката. Когато учех, театърът беше поставен в една система. Първият ден, когато стъпих на сцена с дипломния си спектакъл, беше с тогава неизвестните още Деян Донков, Димитър Рачков, Силвестър Силвестъров. Ние тогава, „келешите” в четвърти курс, дойдохме в Плевен, играхме и салонът беше пълен. Какво се е случило през последните години, не знам. Но за „Игра на дама” – отново мой спектакъл, с който гостувахме през февруари, отново залата беше препълнена. Аз се радвам, че Васил Василев има амбицията да създаде в това трудно време, в което живеем, едно самочувствие в тази трупа, да възпита публика в различни естетики, да има концепция да развива в много посоки културния институт и най-вече – да отвоюва място в картата на България на театър „Иван Радоев” като едно важно за българската театрална ситуация място.