Впечатления от Трети март
Трети март може да се опише с една дума – въодушевление. За всеки случай (ето ме, на 48 години съм и видях немалко неща), толкова въодушевен, а и единен, никога не съм виждал народа ни, какъвто беше на днешна дата.
Никога!
Нито преди промените, защото – да, имаше и въодушевление, и единност, но губеше се нещо – емоцията, личната. Полузадължителното и задължително участие в масовката някак обезобразяваше усещането, че ти иде от сърцето.
И по време на промените такова нещо не се е случвало, защото имало е въодушевление, не и единство.
В случаите, когато омразата или отрицанието към някого ни е правила единни, въодушевлението никога не е достигалo до тези размери, в които беше днес. А и в онези случаи то е било отрицателно. Днес беше масова радост.
Имаше един момент (когато се посрещаше идването на царя), но онова повече приличаше на шумотевица около посрещане на рок или друга звезда; съдържаше повече масова психоза, отколкото истинско, дълбоко, трайно и лично чувство.
Нещо подобно беше и при големите ни футболни победи. Много силна, остра емоция. Да ни даде Господ още такива мигове, но никога чувството не е било такова, каквото е днес.
То се вижда отвсякъде. Влезеш в интернет, излезеш навън, пуснеш телевизия, пуснеш радио.
Обичаме си тази дата, обичаме си свободата, ценим историята си и националната си идентичност. Неуспешен беше опитът да се фалшифицират духовните ни ценности; зомбира се много народ, внуши се на най-податливите, че са най-интелигентни, демонстрирайки доста неубедителен и незрял национален нихилизъм. Беше им осигурена публичност, чуваха се силно думите и аргументите им, почти успяха да извадят класиците ни от учебниците, почти внушиха, че българската литература е скучна, а историята не е важна за живота ни. Колкото и умела да беше пропагадната война, сърцето на българина отхвърли внушенията, които приспаха разума на много, много хора.
Глупаво беше да се посяга на паметта ни.
Дано всички онези, които участваха в това посегателство, осъзнаят голямата си грешка.
