film izle

ИСТОРИЯ: Тържественото връчване на Самарското знаме

Малко преди освобождението, когато българският народ води неравна борба с турците, в далечния руски град Самара на река Волга, намиращ се в пределите на земите, някога населявани от волжските българи, се заражда мисълта да се дари на българите знаме, което да вдъхновява борбите им за освобождение. Знамето е ушито за готвещото се въстание през 1876 г., но поради бързото му потушаване не е изпратено. Обявяването на Руско-турската война 1877-1878 г. предоставя благоприятна възможност знамето да бъде връчено на новосформираната към руската армия българска военна единица, което е извършено тържествено на специална церемония на 6 май в лагера на българското опълчение в град Плоещ.

Едни от инициаторите за създаване на знамето са Пьотр Алабин, съветник в Самарската дума (по-късно и губернатор на София и Самара), и съпругата му Варвара Василевна, ръководител на женския комитет на Червения кръст. За основа се взима платнището на руското национално знаме с трите му ивици: червена, синя и бяла. Монахините от Самарския Иверски манастир по случайност съединяват трите цветни ленти по образец на цветовете на Самарска губерния и тази подредба вече не може да се промени. Знамето е извезано със златна сърма и пайети. На двете му лица в златен кръст са иконите на Иверската Света Богородица и на Светите братя Кирил и Методий, рисувани с маслени бои от самарския художник Николай Симаков. Върхът на знамето е изработен от сребро, отгоре позлатено, а върху скобата му е гравиран надпис „Болгарскому народу, город Самара, 1876 год“. Изготвянето на знамето струва на градската администрация 320 рубли и 50 копейки.

На 29 април кметът на град Самара съобщава на заседание на Градската дума за обявяването на войната. Решено е знамето да бъде изпратено в Главната квартира на руската армия и да се връчи на българските дружини, които ще бъдат призвани „на борба за освобождението на своя народ“. На 2 май гражданството на Самара изпраща знамето за Москва със специална делегация, в която влизат кметът Е. Т. Кожевников и П. В. Алабин. На 5 май знамето е поставено в Кремълския дворец, където престоява три дни и става обект на поклонение за много хора. Московският митрополит Инокентий благославя положеното върху нетленните мощи на Св. Алексей Московски знаме заедно с икона на светеца, връчена на Главнокомандващия като бойно благословение. За реликвата се изработва дръжка от дърво на ясен. От Москва то тръгва за Румъния и на 16 май пристига в Плоещ, където се стичат много българи от Кишинев, Болград, Измаил, Рени, Браила и други градове.

Тържествената церемония се провежда на 18 май от 14 часа в лагера на опълчението, разположен на три километра от града. Още на разсъмване към мястото на събитието започват да прииждат много хора. Около уречения час пристигат главнокомандващият Дунавската армия Великия княз Николай Николаевич със сина си Николай и свита офицери, посрещнати от генерал Столетов. Великият княз поздравява войската, след което спира в центъра на лагерния площад до голяма маса, покрита с черковна покривка, където е приготвено всичко необходимо за церемонията: евангелие, кръст, походните дружинни икони, чаша със светена вода, чук, шило, платнището на знамето, специално изработените за целта сребърни позлатени пирони и неговата дръжка. До масата са бригадните свещеници на опълчението архимандрит Анфилохий и Петър Драганов (един от оцелелите защитници на Дряновския манастир), които отслужват тържествен молебен.

В 14,30 часа настъпва тържественият момент – прикрепване на платнището на знамето към дръжката и предаването му на българското опълчение. Самарският делегат Кожевников подава на табла чука и пироните на Негово височество. Великият княз се прекръства три пъти и забива първите гвоздеи, след което предава чука на своя син. По един пирон забиват генерал-адютант Непокойчицки, генерал Столетов, представителите от Самара, а след това бригадни и дружинни командири, няколко унтерофицери от опълчението, а също и няколко прославили се с патриотизма си българи. Между избраните е и старият български войвода дядо Цеко Петков, водил над 30 години чета из Троянския Балкан. Със свален калпак и просълзени очи той произнася: „Да даде Господ това свято знаме да премине от край до край през многострадалната българска земя. Нека нашите майки, жени и сестри да изтрият с него скръбните си очи, да бяга пред това знаме всичко поганско, зло и нечисто, а след него да настане мир, тишина и благоденствие“. След „българския орел“ идва ред на българските свещеници, а последният пирон е забит от определения за знаменосец унтерофицер от 3-та дружина Антон Марчин.

Главнокомандващият вдига знамето от масата и го подава на генерал Столетов, който коленичи, за да го приеме, и остава така, докато архимандритът чете победоносна молитва и го поръсва със светена вода. Осветеното знаме е предадено на знаменосеца Марчин лично от Великия княз. За асистент на знаменосеца е избран опълченецът Булаич.

Още от сутринта гъсти, тъмни облаци се носят по небето, но когато знаменосецът вдига знамето и то зашумява, на тъмния хоризонт блясва светкавица, раздава се страшен гръм и завалява дъжд, който поръсва осветеното вече знаме, което се приема за добър знак.

Барабаните бият отбой и знаменосецът отнася знамето в дружината.

Тогава стихийна радост овладява опълченците. Във въздуха хвръкват стотици опълченски калпаци и едно гръмогласно „ура“ се изтръгва с необикновена сила от гърлата им. Главнокомандващият извиква: „Поздравявам ви със знамето, момчета. Надявам се, че вий юнашки ще служите под него и ще избавите вашите братя от турско иго“. Опълченците отговарят на поздрава с възторжени викове „ура“. Великият княз благодари от свое име и от името на българските дружини на самарската делегация, като лично се ръкува с всеки един от тях. След отпътуването на княза, П. В. Алабин от името на град Самара се обръща към българските воини с прочувствена реч: „Изминаха редица векове откакто са се развявали български знамена в редиците на свободни български дружини. Тези знамена са потопени в реки от кръв при Косово поле и след това отново се издигат над родната българска земя… Отдалече, през цялата руска земя, знамето бе пренесено от нас за вас като живо доказателство за това, че то ви се дава не от кой да е кът на Русия, а от цялата руска земя… На знамето е написано „1876 година“, тоест онази година, в която цяла Русия затреперва при вида на вашите непоносими страдания… Идва часът на възкресението!“. Денят завършва с всеобщо тържество, което продължава до вечерната заря.

На следващия ден се дава тържествен обяд за депутацията от Самара в присъствието на ген. Столетов и други офицери от опълчението. Местните българи поднасят на самарци благодарствен адрес от признателния български народ. Връщайки се в Самара, Кожевинков и Алабин предават чука, с който е заковано знамето, за съхранение в Покровски катедрален храм като светиня.

На 19 май всички опълченци полагат клетва пред Самарското знаме, което става техен боен символ. Те отпразнуват в Плоещ и празника на Кирил и Методи и на 11 юни се насочват към България.

Самарското знаме става свидетел на героизма и подвизите на опълченците при Стара Загора, Шипка и Шейново. То е опръскано с кръвта на шестима знаменосци: унтерофицер Антон Марчин, Буланич, унтерофицер Аксентий Цимбалюк, ефрейтор Стефан Минков, опълченец Станишев и подполковник Павел Петрович Калитин. В тежките боеве при Стара Загора то е спасено и е изнесено от боя от Тома Тимофеев и Никола Корчев.

В чест на третата годишнина от боевете при Стара Загора, през 1880 г. знамето е наградено с орден „За храброст“ първа степен. Днес то се съхранява при специални условия в Националния военноисторически музей в София.

Нели СТАНЕВА (материалът е публикуван тук)

Всички публикации

"Bg Север" - Новини на часа. Информационен сайт, новини от Плевен и региона, анализи, коментари, рубрики, информация