film izle

Днес големият Дончо Цончев щеше да навърши 85 години

Сподели
Етикети

Имаш ли клиенти – търговец си.

Имаш ли читатели – писател си.

Имаш ли приятели – човек си.

„Дълбоко съм убеден, че към всяко нещо съществуват поне сто ракурса и толкова версии. Аз съм за красивата версия. Тя се ражда от разума и доброто. Това ме прави щастлив и ме осмисля по някакъв начин. Понякога си въобразявам, че тъкмо тук е отговорът на въпроса, защо ми върви, с каквото и да се захвана.

Няма нормален човек, който да не иска красивата версия – за себе си, но и за околните. Лошото няма какво да го търся, то само ни намира, но търся доброто – красивата версия“. Това бяха думите на писателя Дончо Цончев при получаването на последната му награда – „Златен век“, през месец май 2010 година. Книгата му „Красивата версия“ излезе от печат в деня на смъртта му – 23 юли 2010 г. На рождения му ден – 27 юли, се състоя официалната й премиера. Съдбата обаче реши авторът да не присъства на нея – само физически. Но свободният му дух беше там.

На въпрос в интервю за „BG Север“ преди години кой е Дончо Цончев, писателят отговори така: „Трябва да питате читателите или още по-добре – ловджиите. Иначе съм роден през 1933 година в гара Левски, завърших гимназия и геология в София, сега живея и в Нови хан, и в столицата. Имам две деца, трима внуци и към 70 книги“.

Малко факти…

Дончо Цончев е бил завеждащ редакция в издателство „Народна младеж“ (1968 – 1970), зам.-главен редактор на „Профиздат“ (1970 – 1973), завеждащ отдел „Българска литература“ (1973 – 1989) в сп. „Съвременник“, директор на сп. „Лов и риболов“ (от 1989), основател и директор на в. „Наслука“ (от 1991). Публикува в периодиката от 1956 г. Неговите герои са спортисти, геолози, рибари, ловци, работници.

Пише за природата и света на животните, както и детско-юношеска проза. Автор на разкази, новели, повести, драми, сред които: „Мъже без вратовръзки“ (1966), „Роман на колелета“ (1970; 1974), „Червени слонове“ (1970), „Опасни типове“ (1971), „Почти любовна история“ (1972), „Принцовете“ (1976; 1991), „Ако можехме да ги чуем“ (1977), „Звезден прах“ (1981), „Къщата на песните“ (1985), романовата трилогия „Жълтата къща“ (1982 – 1986), „Дневникът на един геолог“ (1989), „Циганинът“ (1991), „Ние, децата на голямата лъжа“ (1992) и др.

Бил е състезател по бокс. Депутат от БСП в 40-то Народно събрание (2005 – 2009). През 2004 г. е награден с орден „Стара планина“ – първа степен, за големите му заслуги към българската литература и по случай неговата 70-годишнина. На 14 декември 2007 г. става носител на голямата награда за литература на Софийския университет, а през 2009-а – на Вазовата награда за цялостно творчество.

Изреждането на дати, заглавия и призове, не могат да съберат и частица от заряда, който носи Дончо Цончев –

като писател, като приятел, като човек.

Разказвачът докосва други струни със словото си и мултиплицира красивата си версия в душите на тези, които имат смелостта да я допуснат там.

„Сред риданията Иван се засмя. Притисна приятеля си, както се притиска в прегръдка дете. И сам той искаше сега да бъде дете – ужасно много искаше това, нищо друго. Представи си нещо, спомни си козите, говедата из този балкан, тояжката на Гатьо и своята собствена. Мечтите от онова време, които ги доведоха най-сетне до единствената прегръдка в живота им. И коравият, железен Иван беше на една крачка от някакво свръхважно откритие за живота си, за живота на всички и изобщо, но железният, корав Гатьо тежеше ужасно в ръцете му, страхуваше се да не го изтърве, да не паднат отново и нямаше никакво време за мислене. Може би после. Друг път. След години или след няколко крачки.

Например ей там, при каменния дувар на неговата къща, до който свършват извечните, винаги прости закони в гората и почват сменяемите, винаги сложни закони за хората“.

„Куковден“

„Докъм 14 години бях като момиченце, бродирал съм възглавници, дори майки ми беше запазила една. И снимка има – като ми видите само личицето – като ангелче съм! След това почнаха тия изпълнения – вече крадях на дядо ми и на баща ми пушките, ходех по гьоловете. Почнахме с питомни юрдечки, разбира се. И млади циганки (тогава те така се завъртяха из махалата в Левски)… Цигари, алкохолец – голямо диване бях. И помен не остана от това кротко, хубаво момченце. Няма го и в моите спомени онова готиното дете, добричкото, дето бродира възглавници. Не знам какво стана с него… Очаквах сега, на стари години, да се яви, викам си – то нали човек като остарява се вдетинява. Но да ви кажа, няма и помен“, разказва за детството си Дончо Цончев в интервю за „BG Север“.

Винаги е твърдял, че най-много мрази завистта. „В нашата ловна дружинка – Ивайло Петров, Йордан Радичков, Емилиян Станев, бяхме като юмрук. Където има конкуренция, на завистника нещо му куца. Един истински, голям писател, се радва на следващите след него. Той ги иска, те му трябват. И почита предните, защото без тях не става, те са му учители“, разсъждаваше Цончев.

По повод включването му в листата на „Коалиция за България“ на едни от парламентарните избори, той каза:

„Ако бях в жълта или синя листа можеше пак да ми зададете същия въпрос – защо съм точно там. Ще отговоря много точно и ясно. Биографията на един човек, това, което се е случило преди него или докато е бил дете, няма никаква връзка с мисленето на този човек. Биографията ми – това не съм аз. Аз съм това, което съм правил, което мисля и което ще продължа да правя. Защо конкретно в тази листа – защото такова ми е мисленето. Моята философия е лява – това е известно от книгите ми от преди много години, още от преди промените. Намерете ми един ред, един разказ или пасаж, който не отива към лявата философия – няма да откриете такова нещо.

Моят баща е уволняван след въстанието от 1923 година отвсякъде и завинаги заради леви убеждения. Той винаги е бил червен, така му и викаха – Червеният Цончев. Това, че е бил богат и са минавали ония дивашки времена, няма връзка. Аз съм наследил неговото мислене“.

„Защо ние мислим не само както мислим самите ние, а както мислят всички? И колкото повече остаряваме, все повече мислим така, както мислят всички, и все повече се страхуваме да мислим така, както мислим самите ние и накрая не само че почваме да мислим както всички, а почваме и да вдигаме заплашително показалец на собствените си мисли…“

„Черното пиле“

Най-трудният въпрос за Дончо Цончев беше за какво си заслужава да се пише днес? „Навремето ме обвиняваха, че се крия зад анималистиката – известно е, че аз съм ученик и приятел на Емилиян Станев, с него много сме говорили на тази тема. Криел съм се бил от назрелите обществени проблеми зад моите разкази за животни. А какво стана с ония мои колеги и техните „назрели“ обществени проблеми и припадничавите им писания, че партията им била майка, баща и не знам какво си (те са мои приятели и не искам да кажа нищо лошо за тях). Просто ги няма, даже след промените станаха смешни.

А моите разкази за животни – не защото аз съм авторът и искам да се изрепча, си остават и даже стават по-хубави. Ами и сега се крия от съществуващата бъркотия зад такива неща, зад вечните човешки стойности. Каквото и да се случи обаче, можете да ме търсите там – в литературата за честта, за морала“, не скриваше той.

С любов, уважение и страст говореше за ловджилъка. „Няма друга обществена група, поне в България, подобна на нас. Ей сега, със сядането, тук дойде един и вика – бай Дончо, наздраве, другият вика – здраве и сговор! Ей тия думи – здраве и сговор, са велики“, твърдеше писателят-ловец. И добавяше, че при ловджиите генерали и редници няма, няма старци и момчета, няма бедни и богати – всичко е на софрата, всички са заедно, един за всички – това е блестящ модел за всяко общество.

„Аз се помня от дете, от петгодишен съм тръгнал с дядовци, вуйчовци… Вече 60 години ходя на лов. На времето мислех да правя партия на ловците, но се отказах. Някой се шегуваше – бе вий сте най-сериозната армия. Защото ние сме 200 хиляди пушки, а в армията са 40 хиляди (вече няма и толкова – бел. ред.), и сме навсякъде, много сериозна организация. При нас вътре има много хубав климат, духовен климат – мъжка работа, приятелство. Човек ако не го носи в себе си, не може да го разбере“.

Дончоцончевчета

Писателят – това са поне две неща със сигурност: Първо, той има изключително право да мисли на глас и да съди всички наоколо. Второ, той има жестокото задължение да се държи така, че никое от възможните събития да не прекъсне и да не обезсмисли словото му.

* * *

Най-понятното на този свят – че той е непонятен.

* * *

Смисълът не може да се загуби, защото това, което може да се загуби, не е смисъл.

* * *

Колкото по-бързо пиша, толкова по хубаво става. То иде от генетичната памет, в потока на импулсите. Почна ли да умувам – разваля се с нещо. Така разбрах окончателно, че времето, в което живяхме, ме е направило роб.

* * *

Наличието на пари в джоба убива моята енергия, липсата им – самия мен.

* * *

Големите професионалисти в нещо обикновено остават наивници за реалния свят около тях. Големите професионалисти сред писателите са длъжни да познават реалния свят около тях по-добре от всички. Каква тежка корона. И все пак – корона.

Материалът е публикуван във вестник „BG Север“, бр. 28, 2010 г.

Всички публикации

"Bg Север" - Новини на часа. Информационен сайт, новини от Плевен и региона, анализи, коментари, рубрики, информация