film izle

In memoriam: С обич за Бебо…

Днес си взимаме последно сбогом с обичания плевенски актьор Христо Домусчиев – Бебо. На 2 октомври 2018 г. той завинаги си тръгна от сцената на живота.

Усмивка, мъдрост, доброта и мъничко тъга – така ще го запомним. И не само…

„Уважаема публика, мили и скъпи колеги. Ето, че минах зеленката, минах червенката, закръглих ти тези 75 години, от които 50 съм бил на тази сцена. Обикновено в такива моменти всички трябва да благодарят на някого. Аз благодаря на Господ, че ме запази в тези години. Благодаря на вас, многоуважаема публика, за всичките години, в които сте ме харесвали, сте ме търпяли. Благодаря на всички вас, мили колеги, че заедно с вас минах своя път. Тази вечер ще запазя в спомените и сънищата си, защото тя ще ме крепи по оня път, който трябва и очаквам да извървя. Благодаря на всички!“, обърна се актьорът към своята публика на представлението „Балада за Георг Хених“, с което беше отбелязана 75-ата му годишнина.

Христо Домусчиев: „Всичко е любов” е лиричната версия на филм за Белене

Най-първата роля изобщо?…

– Първото нещо, което съм изиграл, беше едно представление в двора на една къща на наши приятели с техния син и три деца от махалата. Направих едно цирково представление. Тогава идването на цирк в града беше празник. Това беше нашият театър. Та първото ми представление беше на смешник, за съжаление и последното е на смешник. Там е било разковничето. Когато кандидатствах във ВИТИЗ, имаше класове по клоунада. Като казах на баща ми, че искам да запиша тази специалност, той излезе от стаята без да каже и дума. Представям си какво му е било: той адвокат, а синът му – клоун. А на мен мечтата ми е била да бъда клоун, отвсякъде да има публика, а аз да съм смел да изляза и всички да ме гледат отпред, отзад, отстрани. И най-вече в клоунадата можеш да вкараш своето отношение, хумор, гротеска. Там има и тъга, и смях, и радост. Актьорската професия не е слава. Тя е работа. Признанието може да дойде късно, а може и да не дойде. От 1969 г. съм артист и само в Плевен съм работил. Марлон Брандо не станах, но децата ме познават като клоуна Бебо. Това, че станах почетен гражданин на Плевен, е моето признание, че съм направил нещо за този град.

Дядо Коледа: Писмата на децата и радостта в очите им за мен са най-хубавите подаръци

– Какво според теб поддържа магията на Коледа?

– Доброто в човека. За съжаление, объркани в този забързан свят, хората все повече изпускат добротата в себе си. А тя може да е на потайно място, но е вътре във всеки човек. Другото, което прави празника толкова красив, е желанието на човек да обича, да помилва, да даде, да прегърне. Аз съм символът на тази доброта. Тъжно ми е за родителите, които искат да покажат на децата си, че няма Дядо Коледа.

Почти няма детско парти, в което да не присъстваха клоуните Коко и Шоко. С Мариета Калъпова – най-добрият приятел.

Със “Сенки от стария Плевен” си спомнихме за Георги Домусчиев

„В Плевен нищо не се е променило от времето, което дядо ми описва. Само че ние сме забравили. Моята идея да преиздам част от трудовете на дядо си е именно тази – да направя мост между бъдещето поколение на града и миналото. Без приемственост, нацията ни ще бъде загубена“, сподели Бебо. Той не скри, че 70% от причините да издаде книгата са лични.
Аз познавам добре дядо си и знам, че неговото творчество е един баланс между смъртта и живота. Той имаше изключителен респект от смъртта и много лирично отношение към живота“.

– Ако бяхте отишли в друг град да работите щеше ли да е друг животът ви?

– Аз съм един от феноменалните случаи в театъра, който е бил артист само на едно и също място по собствено желание. Сигурно по друг начин щеше да ми бъде животът, може би съм щял да бъда по-добре, щял съм да имам повече пари, по-добра работа и уважение. Но това не е важно за мен. Аз съм свършил житейската си работа в този град, където съм искал да я свърша. И това ме прави по-сигурен, по-щастлив. Горе-долу не съм се провалил. Хората ми викат добър ден, познават ме, казват ми, че някога са ме харесвали, някога не, т. е. нормално е всичко. Канен съм и в Сатирата да бъда актьор, и в Младежкия театър, предлагали са ми квартира и жителство в единия от случаите, по ред причини съм отказал.

Духовността не може днес да даде, тя дава с поколения, тя е карма на рода и може да избие някога във времето, ако родът пази тази карма и я натрупва. Моят дядо Георги е бил първият български председател на първата българска оперета в Шумен. Освен литературата, с която се е занимавал извън своята професия право, той обичал много и театъра. Братът на дядо ми – Коста Домусчиев, е един от първите детски автори в България, създател на списание „Другарче“. Това са хора, които са оставили тази карма в рода ни. Баща ми много искал да стане режисьор. Обаче дядо ми казал – не, ще бъдеш правист като мен. Но с времето той стана помощник-режисьор на операта в Плевен и до края на живота си успоредно с професията си с голямо сърце участваше в създаването на представленията. И там нещо е избило. Аз се мъча да го доразвия. Дъщеря ми е балерина в операта в Русе. Така върви нагоре. Не може един-единствен човек да каже: аз съм, и да пребие всичко около себе си.

Всички публикации

"Bg Север" - Новини на часа. Информационен сайт, новини от Плевен и региона, анализи, коментари, рубрики, информация