film izle

Проф. Пламен Джуров: В Плевен премина най-интересната част от живота ми

Концерт по повод 70-годишнината на маестро Пламен Джуров организира Плевенска филхармония. За първи път на сцената той ще се срещне с друга именита плевенчанка – пианистката Дора Делийска. Също за пръв път ще прозвучи и написаната специално за случая творба на проф. Пламен Джуров – „Тост… за Плевен“. Публиката ще чуе и сюитата „Арлезианката“ от Бизе, както и концерт за пиано № 3 от Бетовен.

Концертът по повод 70-годишнината на маестро Пламен Джуров ще се състои днес, 5 декември, от 19 часа в зала „Емил Димитров“ на читалище „Съгласие 1869“.

Годишнината на проф. Джуров беше и поводът кметът Георг Спартански да му връчи почетния знак на община Плевен

Кметът Георг Спартански връчи почетен плакет на диригента Пламен Джуров

Пламен Джуров е роден през 1949 г. в Плевен. Завършил е музикалното училище в родния си град и Музикалната академия в София с три специалности: пиано – при проф. Мара Балсамова; дирижиране – при проф. Константин Илиев и композиция – при проф. Марин Големинов. Още като студент става лауреат на националния конкурс «Св. Обретенов» и председател на Кабинета на младия композитор при СБК.
През 1976 г. започва работа като диригент на Плевенска филхармония, където работи в продължение на шест години. От този период започва да изнася музикално-образователни концерт пред млади слушатели – ученици и студенти. След това проф. Пл. Джуров работи в системата на ДО “Музика” като зам. и Генерален директор и секретар на СБК. Същевременно гастролира в български и чужди оркестри, между които са: Филхармонията в Мексико, симфоничните оркестри в Хавана, Фленсбург, Сараево, Алжир, Скопие и Ленинградската филхармония.
От 1988 г. работи непрекъснато със “Софийски солисти”.
Заедно със “Софийски солисти” е дирижирал стотици концерти в над 30 държави от Европа, Северна Америка, Япония и Република Корея.
Проф. Пламен Джуров е носител на поредица награди за композиция и дирижиране.

Проф. Джуров, отбелязвате 70-годишнина с концерта си в Плевен…

За мен по-важен е самият концерт, защото за пръв път се срещам с Дора Делийска. Господ не е еднакво справедлив към всички. Тя е приказна, много красива, много музикална, много чувствителна – пример на доброто възпитание и хубавите обноски. Не държа на тази годишнина, не е за хвалене. Но понеже става въпрос за годишнина, написах една много къса, закачлива пиеса – „Тост за… Плевен”. Понеже е  тост,  това ме задължава да бъде къса, да не дотяга, да бъде шеговита и освен това да се присъединят  и колегите от оркестъра. На концерта ще обясня какъв е замисъла и каква е сянката на града Плевен в него.

Сянка?

Тя е бурна, тайнствена, борба да стигнем до неизвестното, но там нещо да просветне. Да намерим нещо оптимистично – вяра, логика и животът да стане по-празничен в града.

Плевен е един град, в който доста се говори, винаги стават диалози. Но както Радичков казва: „Българският диалог се състои от два монолога”, та и в Плевен е много често така. Не виждам единствено града в търсенето на посоката и на просперитет. Това важи и за България. Иска ми се плевенчани да се обединят не около сиромашията, не около това, че градът става по-малък, а да търсят перспектива, да направят усилие градът да просветне. В Плевен много често е имало дефицит на добронамереност. От младини си го знам.

Плевен за вас е…

Най-интересната част от живота ми. Една трета от него е минал тук. Ти откриваш света там, където си роден – в хората, в природата, в приключенията, в любовта, в секса, в нощите, в деня… Най-интересните неща се случват в първата третина от живота. После всичко, рано или късно, става рутина.

От там започна и музиката…

Напълно – от първите клавиши, до първите години в оркестъра. През цялото време ми е било интересно в Плевен, през всички етапи. Като бях диригент имах най-много свободно време, най-много произведения написах, най-много приятели събирах. След това като започна столичната въртележка, всичко стана не така празнично.

Ако не бяхте станали музикант, какво щяхте да работите?

Най-много предложения съм получавал да работя в армията. За по-малко от месец получих пет предложения за различни постове. Това беше 70-те години. Подозирам, че фамилията е задължила полковниците да вземат един Джуров и да го мятат насам-натам. Но аз, разбира се, отстоях. Но толкова много предложения за работа не съм получавал наведнъж. Искаше ми се да бъда художник, мечтаех да бъда летец. Юрий Гагарин идваше в Плевен, гледахме първия спътник тук – въобще Плевен е център на света (смее се, б.а.). Може би щях да стана дипломат. Но политиката не ми се е отдавала.

Успявате ли да дирижирате и извън оркестъра?

Това е много сериозен въпрос и не е свързан с професионалната характеристика. Това са естествените лидери, светлите хора, които променят атмосферата в една среда. Човек не трябва да бъде натрапчив, но когато попадне в една среда, е хубаво да я осветли, да я направи по-мека, по-благородна. Затова завиждам на възпитанието в Япония. Уважението към другия не е театрално, ти го усещаш във всеки един момент. Да отчиташ другия и да се държиш така, че на него да му е удобно, както и на теб, е много съществено нещо. Затова дирижирането в случая значи да си внимателно аранжиран в обстановката – и като слово, и като поведение, като усмивка даже. Не трябва да натоварваш другите хора със своите грижи.

Съвсем скоро се завърнахте от поредно турне в Япония със Софийски солисти. Как ви приемат там?

Трудно ще го разберат хора, които не са били там. Моите колеги казват, че това е друга планета. Първо, в Япония условията за концерти са невероятни – най-добрите в света. С мен са 15 души, ние свирим в зали от 900 до 2 500 места – този малък състав да покрие със звук такава зала и то пълна, представете си каква акустика има вътре. Второ – тези хора обожават класическата музика. Нещо, което в България се знае вече само като понятие, защото в българската звукова среда класическата музика изчезна. Разбира се, японците обичат по-популярната музика – Чайковски, Бах, Григ, Сен-Санс, Паганини – любими работи. Те възприемат специално нас като една от най-силно гастролиращите групи. Мисля, че няма друг камерен ансамбъл, които да прави толкова концерти там – 20 концерта за 30 000 души беше последното ни турне. И невероятна организация, немислима за Европа. Такова удоволствие е да го направиш този концерт. Някои от тях плачат на тъжните пиеси.

Защо, според вас, в България не е така?

Един от най-големите проблеми на България е, че в България е абсолютно зачеркнат проблемът с възпитанието – като започнеш от „главите” в управлението, стигнеш до общинските съвети и до всеки човек – възпитанието е страшен проблем и нищо не помага – ни религия, ни образователна система, ни културни дейци. Аз не виждам как ще се издърпаме за косите. Груби обноски, груби хора… Тази анонимна простащина във фейсбук, която се лее по всякакъв повод – това е унизително. Ние заслужаваме ли всъщност да сме на тази планета?!

Едно време ние сме изнасяли ерес. Но все пак е било по-благородно. Сега какво изнасяме? Ставаме пример на най-тъмната, зловеща простащина. Визирам коментарите след смъртта на Стефан Данаилов. Това не са хора, те не могат да са равни на българското общество. Това са примати, които са извън времето и пространството, в което ние живеем.

В Япония това е недопустимо и обществото ще го отхвърли. Там в основата е шинтоизмът и всичко така е конструирано, че е за благото на обществото. Да, разбира се, има либералност, но ти трябва да се съобразяваш с другите. Япония е пример за подреждане на едно гигантско общество, което живее на малко пространство. Затова те са по-находчиви и се подчиняват на тези условия. Ние тук сме разгащени, защото живеем нашироко в една плодородна земя, мързи ни и маркираме през цялото време.

Какво обичате най-много във вашата професия?

Най-интересното за диригента е да промени звука на оркестъра за много малко време. Пускаш да свирят както четат нотите и после ти започваш да пипаш оттук-оттам, за да се получи друга картина. Все едно, че реставрираш зацапано платно. Това е занаят. Хубавото е, когато и на тях им е интересно. Защото тогава ставаме колектив, единно цяло. Целта е това, което не можем да постигнем с думи, да го направим чрез музикалното произведение – да дишаме заедно, тишината да направим заедно, енергията да бъде от всички. Това е красивото и интересното на музиката. Тя е пример накъде трябва да върви обществото, но трудно се разбира това. Колко пъти съм се опитвал да обясня на някой политик, че конструкцията на симфоничния оркестър с всички вътрешни зависимости е пример как йерархията може да работи за смисъла на цялото. Много е интересно и някой път ще ви го разкажа.

В навечерието на Коледа все повече си говорим за доброта. Какво е за вас Доброто?

Доброто всъщност е хармония. Доброто е да помогнеш на някого, няма значение дали ще получиш благодарност. Не бих отишъл към още по-силна дума – Милосърдието. Ние се опираме на библията на християнството, но човек  като прочете „Трактат за милосърдието” на Сенека вижда, че всъщност е една доктрина. Пада римската империя, много мъдри мисли се изпаряват, част от тях влезли в Библията, но като някакъв екстракт за по-широка публика. А търсенето на доброто, според мен, е задача на всеки човек на планетата, независимо от цивилизацията и времето. И все е непостижимо осъзнаването на добротата и мястото на човека на планетата.

Но пък музиката е вечна…

При нея няма този конфликт. Тя може да звучи зловещо, но винаги намира някакво решение. Тя не е толкова натрапчива, а говори много. Просто хората не искат да намерят време да се вслушат в нея. Не се събужда тази музикална чакра в съзнанието им. А може би ние музикантите сме много пристрастени, защото за нас това е повече от втора сигнална система – един език, който те отделя от бита, от гравитацията на земята. Толкова красиво. Така казах и на студентите в Медицинския университет – ако ви тежат битовите проблеми, пуснете си Поема на екстаза на Скрябин, вслушайте се. Води те към небеса. Ако искаш равновесие и хармония, пусни си пасионите на Бах, запали една свещ, пусни завесите и само се вслушай. Пренасяш се в други измерения.

Музикотерапията добива все повече популярност.

Аз имам едно откритие, което не споделих пред студентите. Навремето, като студент, в Плевен имаше зъболекарка д-р Дъбова. Като ходех да ми прави зъбите с онези ужасни машинки, тя ми слагаше слушалки и ми пускаше музика. Тогава в академията нямаше дисциплина музикална терапия, а тя я провеждаше в кабинета си в града Плевен. Дъщеря ми изучава психология и много пъти ме изненадва с техни открития за въздействието на музиката.

За какво мечтаете?

Аз страдам от липса на лично време. Моите професионални занимания винаги са свързани с хора – дали преподавам, дали с оркестъра. Аз съм винаги с много хора около себе си и ми липсва времето за мен. А мечтата ми е това време за мен да е в красива природна среда – на брега на морето, под някоя асма или високо в планината – да седя и да си измислям образи звукови или пък други. Това най-обичам. Сигурно защото съм напреднал с възрастта и ми е приятно да съзерцавам даровете на природата. Тя е толкова красива, изненадваща, никога не се повтаря. Това е, което не ми достига.    

Какво си спомняте от вашата детска Коледа?

В моя живот носителите на новогодишните радости бяха повече от един. По мое време беше Дядо Мраз. В семейна среда се споменаваше и Коледа и аз се обърквах кой е дядо, кой е празник. Накрая всичко се събираше в образа на моя кръстник, който се маскираше, влизаше в стаята и раздаваше подаръци. След това вече спирах да разсъждавам върху тези дилеми. Това беше в града Плевен. Моята кръстница е Лукса Пашовска – една известна фамилия в Плевен. Къщата беше с виенски мебели, защото майка й идваше от Виена. Голяма маса с резби, която побираше 12 човека, красеше хола.  И там се разиграваше този сценарий. Пожеланието ми към сегашните деца е: Деца, растете, бъдете здрави и винаги запазвайте детското в себе си.

Всички публикации

"Bg Север" - Новини на часа. Информационен сайт, новини от Плевен и региона, анализи, коментари, рубрики, информация