Представиха книга и филм за единствения и неповторим Георги Парцалев в Сатиричния театър

На 18 юни Сатиричният театър „Алеко Константинов“ в гр. София събра  приятели, колеги и съграждани на неповторимия Парцалев. За да си спомним, както каза Георги Тошев, авторът  на  новото литературно бижу – „Георги Парцалев. Хамлет от град Левски“.

Дългогодишни дейци на културата от град Левски, участници във филма, посветен на Георги Парцалев, заедно със съграждани и кметът на Общината Любка Александрова, бяха сред официалните гости на премиерата. По-рано през деня те почетоха паметта на великия актьор, поднасяйки цветя на гроба му.

Гости и участници в събитието бяха и Калин Сърменов, Латинка Петрова, Татяна Лолова, Славчо Пеев, Мариус Куркински, Йорданка Стефанова и много млади и талантливи актьори. Паметта е жива,  дори и след 30 години от смъртта на тъжният клоун от град Левски. Поканите за събитието бяха разграбени за 2 часа, а местата в залата не стигнаха, за да се измери огромната любов и преклонение пред  незабравимият   комик, разсмивал едно цяло поколение.

„Това е паметта… И ще продължавам да повтарям, че живеейки във време на безпаметност, да си спомниш е привилегия. Привилегия на умните, привилегия за чувствителните и благодарните хора. Това, че сте тук е наистина жест на памет към едно артистично дарование, което след като написах тази книга и направих филма, мога да кажа, че е събитие. Да. Георги Парцалев е събитие за наша малка България. Събитие, като дарование, събитие като етичност и наскоро понеже се наложи да дам доста интервюта се чудех, как да го събера в две думи…
Автентичен и почтен! Талантливи има много, почтените са по-малко. А моето пътуване из неговия живот доказа, че можеш да съчетаваш и трите. Да бъдеш автентичен в живота и на сцената, да бъдеш талантлив – това е дар свише, но да бъдеш и почтен е привилегия на силните личности. Няма да ви разказвам книгата“ каза авторът, журналистът Георги Тошев.

Той сподели пред публиката, че проектът за книгата и филма е изцяло частна инициатива. Благодари на издателство „Книгомания”, на Илиян Андонов и Наталия Петрова, на Елица Пенова, на Тодор Манолов, на Димитър Иванов, на Румен Василев, на Илиян Иванов, на печатница „Мултипринт”, на историка Борис Цацов, който му е дал част от архива, на Илиян Йорданов – художник и съгражданин на Парцалев, помогнал му да направи връзката с град Левски.

Авторът изказа своята благодарност  и на гостите от град Левски: „Тук има гости от град Левски, заедно с кмета на общината Любка Александрова, за което благодаря. Някои от тези гости ще видите и във филма, който направихме с моя колега и режисьор Димитър Иванов.“ 

Управителят на издателство „Книгомания” Илиян Андонов сподели,  че „Георги Парцалев. Хамлет от град Левски” е поредното луксозно издание след тези за Стефан Данаилов, Невена Коканова и Татяна Лолова. Реализирано без компромис в полиграфското изпълнение, истинско бижу, което разкрива, че истинският смях минава през сълзите, а истинският успех – през болката. Благодарение на историка Борис Цацов, бъдещият читател може да види над 200 снимки, някои от които публикувани за първи път.

Дългогодишната колежка и приятелка на Парцалев Татяна Лолова описа „Хамлет от град Левски“ така:

„Черна лъскава коса, блестящи тъмни очи, дълги извити мигли, тънки мустачки, стройна фигура – елегантно екстравагантен, сдържан и щедър, чакан, обичан, сияен… Мрачен понякога. Изразителни китки, дълги пръсти – обсипани с пръстени. С фрак и със селски потури. Център на шумни компании… никога сам, но самотен. Нежен и груб – понякога. Нямаше кътче в България непосетено от него. Малки и големи зали, поляни, стадиони… Глас характерен. Имитиран, но неповторен. Романтичен, ярък, Дон Кихот – мечтаната роля. Мечтаната роля, мечтана – неизиграна. И аз бях до него понякога, на сцената и на екрана, на естрадата и в живота на тъжния клоун, който раздаваше смях.”

Татяна Лолова  разказа интересни и комични случки от миналото. В Израел Парцалев е успял да събере евреи и палестинци в една зала:   „Била съм с него в Израел, той успя да обедини палестинци и евреи. Нямаше преграда за сърцата на хората, които го гледат. Веднъж отиваме в Израел, първото представление, гледаме пълна залата с публика… и понеже ни каниха евреи. Пацо играе, аз играя, двама играем, двама души в публиката полудяват от смях, всички останали така гледат. Оказа се, че ни вози едно момче палестинче, което е учило в България…. Но това момче ни возеше и каза: „Знаете ли защо двама души се смеят като луди? Защото това са двама евреи, които са живели в България – български евреи.“

Ма те са по-българи от българите, с такава обич са ни посрещнали… а останалите са палестинци, които никога не са чували една българска дума. И тогава това красиво момче каза: „Искате ли… вие ще играете, аз ще превеждам“. И наистина стана така. Ние играем, той превежда. Двамата умират от смях, мъжът и жената, другите чакат превода… и като чуят превода, почват вече луд смях… Прекарахме великолепно, той беше обожаван там. Където е отишъл – навсякъде, и в България и в чужбина.“

Латинка Петрова: „Много съм се смяла с него, той просто от всичко си правеше шега. Онзи ден казах и по телевизията. В правителствената болница, лежи си с пръстенчетата в ръчичката и вика: „Лорке, в съседната стая – патриарх Максим, божи човек тъй, а и той болест – жлъчка… А кажи сега, нали отгоре там пазят нещо.”

Да, с всичко се шегуваше, умееше от нищото да направи веднага джувчица, панделка, защото явно това му беше животът… Така, като метеорит пламна с огромна светлина и изгасна… Беше наистина тъжният клоун, но аз искам да пшомним светлината, която ни е оставил. Само тя да ни съпътства и сега, когато отивам да запаля за покойниците свещичка, започвам с неговото име. И винаги им казвам по едно изречение, на всеки един от тези скъпи хора. Осиротя главната улица, осиротя от такива нестандартни личности, от такива чешити. Постоянно поздравяваше, от чистачката, от пропуски – всички, той умееше… Защото беше роден аристократ.

Пътувахме за Кюстендил, имахме концерт там, аз шофирах, разбира се, и по осевата линия с велосипед кара човек… и викам, сега отляво ли, отдясно ли да минем, и викам я отдясно. Той пък сви и аз с колата право в нивата. Угар, колата пропадна. Той се държи и вика: „Лорке жив съм!” Бе, викам, и аз съм жива, ама концерт няма да има…Излязох на пътя, това ми е така визитка за народна обич… Един камион с открита каросерия – пълна с цигани. И аз: „Спрете! Спрете!” Спря камиона и аз казвам: „Искате ли да видите Парцалев?” и циганите викат: „Де го бат Пацо, де го бат Пацо?” Викам: „Ей го там бат Пацо, заседнал в нивата в колата.” Слезнаха, на ръце колата, 5 минути не се забавихме… Дигнаха колата, сложиха я на пътя. И казвам, това със заповед, това не може по никакъв начин със закон, не можеш да вземеш любовта на хората… и затова и вие сте тук тази вечер.”

Славчо Пеев в своите спомени за Парцалев засегна темата за критиците и слуховете около смъртта на актьора: „Той беше дарен от Бог, той се виждаше, той се чуваше… Имаше някакви критици, които казаха: „Къв артист е тоя, бе? Той само с гласа си играе. Никакъв артист не е…” Обаче имаше един режисьор, който се казваше Методи Андонов, велик режисьор, който мислеше как да накара тези хора и всички в България, да бъдат убедени, че Парцалев е един много голям артист. И тогава той направи пиесата „Свинските опашчици”, ако сте чували… В която пиеса всички играеха, и Ненчо и Стоян, и всички, и ние младите, и Парцалев играеше от кора до кора без текст. Той играеше един човек, който помагаше на всички, „трябва да се направи това, това и това“, до края нямаше текст, всички говореха, остроумен текст беше, народът много хареса пиесата. И накрая на пиесата Жоро Парцалев казваше: „Ей това е положението.“ И тогава да ви кажа, всички признаха, че той е човек не само с гласа си, въпреки че гласът му изразяваше невероятно много.

В  1987 година ни разпределиха двамата в ролята Дон Кихот – първи състав – Парцалев, и аз дубльор… Той вече не беше добре, а това му беше мечта, да изиграе Дон Кихот. И репетиции, едно две представления, Жоро дойде при мене и вика:  „Славчо, трябва да поемеш всички представления.“ „Защо бе?“ „Не мога, болен съм.” Беше много страшно и беше много кофти. Дойде 89 година, Жоро почина и това е.

Това, което искам да ви кажа, целият народ повярва, че той е бил убит в градинката на Кристал, където е говорил за демокрацията, за свободата.

Разбирате ли, хората в него вярваха, че това е човекът истина. Човекът, който е истинският българин. И после се подразбра, някои разбраха, някой не, че той просто си отиде от тази коварна болест… Но важното беше, че хората решиха, че това е великият българин, което беше самата истина.“

Каквито и думи да употребим за Георги Парцалев, пак няма да може да опишем  онова, което той носеше в сърцето си и излъчваше.  Можем само да си спомняме, да се усмихваме, да се  прекланяме и да обичаме. Така, както ни учеше той…

От мястото на събитието – Людмила Стоянова; снимки – Павел Генов