С Българско хоро из Италия 1: Венеция

В няколко публикации ще отразим пътуването на танцьорите от ФТК „Българско хоро“ – Плевен до Италия и отличното им представяне в Международния фолклорен фестивал в Монтекатини терме в началото на август, през погледа на Стефан Кръстев, който беше част от плевенската група.

Стигнахме във Венеция след 18 часа местно време, т.е. в България вече е било 19 часа и по тази сметка излиза, че сме пътували над 25 часа. С няколко прекъсвания за по цигара, кафе, тоалетна и едно по-дълго на хърватския граничен пункт. Всъщност доста по-дълго – около 4 чàса, в които автобусът ни вися беззащитен на ничия територия. Вече извън Сърбия, но все още не в Хърватия, рано сутринта. Опашката пред нас беше над километър, покрай автобусите – посърнали, национално разнолики хора; някои доста раздразнени, други пристъпващи от крак на крак, търкащи нервно едно в друго бедра или колена, изписали страдалческо изражение, явно страдащи от липсата на тоалетна.

На път като на път. Случват се и такива неща. Минат ли, винаги е незабравимо и почти винаги – смешно.

Танцьорите от ФТК „Българско хоро“ прославиха Плевен и България на международен фестивал в Италия

Спряхме по-късно на една хърватска бензиностанция, уж да се облекчим; лично аз не успях, въпреки че се опитах да използвам тоалетната. Приличаше на кошмар – от онези кошмари, в които наистина ти се ходи до тоалетната, но не можеш да се събудиш и попадаш на някакво гротесково място, обикновено обграден от множество виждащи те; обикновено доста мръсно и неприятно място. Следващата спирка беше още по-неприятна, но по-скоро печална, отколкото кошмарна. Нещо като крайпътно бистро, нещо като селско кафене с миш-маш магазинче, в което се продава всичко, а няма почти нищо. Иначе хората зад бара ми се сториха свежари, правеха най-доброто, което могат и си мислеха, че то е достатъчно добро. Някаква бедняшка трогателност, някаква свещена простота; топло чувство, балканско, но в някакъв постапокалиптичен декор. Платихме в куни рядко кафе и две бутилки вода, по-късно разбрахме, че е доста солено; всяка от радостите от порядъка между 7 и 8 лева, а това сякаш беше най-веселото в цялото това отсядане.

И като започнах така да разказвам, сигурно изглежда, че това е било едно ужасно пътуване. Не! Напротив. Автобусът беше пълен с българска песен и смях. Къдрав, кокетен, момичешки смях, макар че възрастта на танцьорките от Българско хоро е различна, има дами на всякаква съзнателна възраст; от първа до трета младост. За мен те са „момичетата“ и нататък ще ги наричам само и единствено момичетата.

Докато се унасях, глъчта ме отнасяше в съседни измерения. И бях в автобуса, и някъде във времето, когато е нямало още автобуси; на селска седянка или събор, но такива, каквито са в най-романтичните приказки за миналото – като в народните песни, като в носталгичните представи. Присънваше ми се как пеят и берат рози; как вият хорото си сред чемшири; момци прескачат оградите, подхлъзват се и падат; момичетата се кикотят, после ги хващат за ръце и се завъртат във вихреното хоро. Отварях очи, ободрявах се, а гласовете бяха пак същите, които сънувах. Само дето тази българска душевност се носеше по европейските магистрали – сякаш не само през пространството, но и във времето. Момичетата вече бяха в съвременни дрехи, от героини на фолклора се бяха превърнали в негови разказвачки, защото нашият фолклор може да се представи най-добре, изглежда, само с танц.

В един такъв момент ме обзе пълна увереност. Чувството беше като пророческо. Знаех, че нашите момичета и момчета, групата на Олга и Минко Мустакови ще имат успех, и то ще е грандиозен успех на фестивала в Монтекатини терме, където всъщност отивахме. Такъв се и оказа.

След Хърватия пътувахме през Словения. Приказна страна с къщи като рисунки в детска книга; накацали тук-там из тучни пасбища, изглеждащи безредно, като че ли поставени само за да е толкова хубава картината, каквато се виждаше от прозорците на автобуса. Много често се виждаха островръхи покриви на католически храмове; пред очите ни се разстилаше декор на пасторал с рицари.

А песните на момичетата, които трябваше да изглеждат далечни и чужди на тази картина, звучаха още по-български и още по-живо и тукашно. Като че ли където са тези песни, там е и България.

Между Словения и Италия няма Гранично-пропускателен пункт и както съм се унесъл, тъй и не разбрах кога сме преминали. По някое време магическата приказка, прожектираща се пред очите ми, свърши и картините, които се заредиха, много заприличаха на тези, които виждам във всяко пътуване и из България. Ако не бяха малко по-високите, по-модерни далекопроводи и се бях събудил, без да знам къде би трябвало да се намирам, наистина бих взел този край на Италия за България. И така почти до покрайнините на Венеция, но щом навлязохме в прословутия град, се разкри нова реалност. Многолика, но със съвършено съчетаване на различията в характер на минало и настояще. И като казвам „настояще“, имам предвид нетърпеливо врязващо се в бъдещето, нещо странно, като се има предвид спокойствието на италианеца, който независимо какво върши, го върши като ритуал – бавен, изпълнен със съзерцателно удоволствие ритуал. От една страна е свръмодерното, развиващото се бързо; от друга са гондолите, носещи се край моторните лодки по каналите.

Има един хъб – начална точка, от която тръгват градските автобуси, намираща се и сливаща пътници с точката, от която тръгват лодките на водния градски транспорт. Това е точката, в която се сливат и ежедневието с романтичните лица на Венеция; модерното с непреходното; новият със старият град. Тук беше и единственото място, на което забелязах една строга рестрикция за велосипеди. Съчетанието от пътни знаци и надпис ясно показваше, че дори да буташ велосипед тук, рискуваш да те глобят със 100 евро. Изглежда субект, бутащ велосипед, по техните закони няма. Или си с велосипед, или не си. И на това място рестрикцията беше обяснима. Сливаха се няколко потока пътници. За сметка на това, както се уверих по-късно, велосипеди и тротинетки във Венеция се движат необезпокоявано навсякъде из административната част на града; навсякъде имаше и стоянки, от които можеше да си вземеш под наем велосипед или тротинетка. Не забелязах задръстване, а и по спокойното движение мога да съдя, че задръствания или няма, или са рядкост.

По каналите с лодките обаче е забавно. Там по-скоро ми изглежда необяснимо как всичките тези малки, големи и още по-големи моторни лодки и изрисувани като детски въртележки гондоли успяват да се разминат; не се блъскат и не е необходимо да знаеш италиански, за да забележиш, че водачите им не се псуват. Иначе каналите им са по-оживени от всяко наше кръстовище.

Спокойният характер се отразява на спокойния живот, а това, което разбрах за италианците, е, че са спокойни и весели хора.

Стигнахме с лодка до Сан Марко – именития площад на Венеция, където се намира катедралата Сан Марко, където е забранено да се хранят гълъбите и където някои ядоха най-вкусния сладолед, а аз ядох най-вкусната пица в живота си на цена 4 евро. Да, правилно прочетохте. Само 4 евро за пица в Италия, на самия център на една от десетте най-романтични дестинации.

Малкото време, с което разполагахме, не ни разреши кой знае какво, но с Илиана (моето момиче) вече се бяхме снимали като герои на Дан Браун, почувствали се като такива. Стъмваше се вече, когато се почувствах гладен. Обикновено по време на екскурзии, особено в такива забързани моменти, ако изобщо почувствам глад, не му обръщам внимание, но нали сме в Италия; нещо повече: във Венеция – впечатленията на стомаха са също много важни. Нямахме време да отседнем някъде. Групата вече се събираше за връщане в къмпинга и тогава се забързах към първата открила се пред очите ми будка за ядене на крак. Избрах си пицата, въпреки страховитото й име Диаволо, но какво пък: пред катедралата Сан Марко сме, светият евангелист ще да ме е опазил, ако плътската ми наслада в този момент е била някакво прегрешение.

Едва ли. Този вкус е къртовски труд и традиция. С епохи утвърждаване на нещо; подобряването му с проби и грешки, докато достигне това съвършенство. Също като барилефите наоколо, изчистени до най-малкия, до последния детайл. Няма да излъжа, че това, което похапнах толкова евтино беше вкуса на тези барилефи.

Бих се насладил по-дълго на вкуса, но така както се случи, сякаш е по-добре. Не само тази пица и изобщо разходката ни във вечерна Венеция. Много от нещата в живота ни протичат твърде бързо, но има нещо в нас, което прави тъй, че да ги изпитаме пълноценно, въпреки краткото време, с което разполагаме.

Групата ни вече бързаше да се прибира. И има защо…

Сега, имам два вида читатели: такива, които са били във Венеция, и такива, на които пожелавам да идат във Венеция. Тези, които са били, вече знаят какви улици има край Сан Марко. Улици, широки метър, метър и двадесет, метър и петдесет; малко по-широки и малко по-тесни. Почти всички имаме в дома си антре по-широко от тези разпилени в много сложен порядък улици. Ако се объркаш по тези улици, може да бъде особено… нека да го наречем: интересно. И твърде изтощително, като се има предвид, че на тази разходка бяхме излезли след двадесет и пет часово пътуване. Вярно, никой не изглеждаше изтощен или уморен. И не се чувстваше изтощен или уморен. Но фактите си бяха факти. Рано на следващата сутрин отново трябваше да се качим на автобуса, който да ни отведе до Монтекатини Терме. Може да сме лудички и да сме българи, може да обичаме да пеем и да танцуваме, може да не чувстваме умора, когато има свежо преживяване, но понякога се вслушваме в разума…

Само понякога, а и за кратко.

В случая се уверихме, че твърде бързо сме намерили път за обратно, а къмпингът, при цялата си екзотичност, не може по никакъв начин да се сравни с улиците на стара Венеция. Момичетата бяха идвали и друг път на турне, бързо се ориентираха, а и джипиесът е убиец на приключения. Не можеш да се изгубиш, да се уплашиш и да се почувстваш глупаво, когато около теб е толкова красиво.

Да, но сме все пак с Българско хоро, а момичетата от всичко могат да импровизират игра. В случая беше: „Къде щяхме да идем, ако тръгнем по тази погрешна улица“? Тръгвахме по една погрешна улица. Обикаляхме с бърза походка, оглеждахме, ту си купим сувенир, ту се спрем за да се разберем с някого с жестове. Забелязваме и други неща: да – бедност. В целия този разкош има и просяци, също като у нас; има и странно изглеждащи мургави момчета и момичета, на които лично аз не бих поверил багажа си. Нека не бъда обвиняван в расизъм, защото ще бъде неуместно. Тези млади хора наистина бяха мургави, но не мога в никакъв случай да кажа дали бяха цигани, индийци или местни пройдохи. Мога да кажа само, че бяха бедни и че по израженията им личеше, че знаят как да оцеляват. Още един контраст, но като се замисля, колоритът на Венеция нямаше да е завършен без тях.

Отново избираме погрешна и още една погрешна улица, и още една. И както би казал Умберто Еко, вървейки по погрешни пътеки, неизбежно ще стигнеш до вярната. Озовахме се като пред неизбежност на онзи хъб между водния и сухопътния градски транспорт; единственото място във Венеция, където велосипедистите не бяха желани.

В градския автобус изчезнаха пъстрите видения: катедрали, дожи, мостове на въздишки, венециански маски; животът си беше като в много други големи градове. Ако групата ни се качи в автобуса по-скоро от туристическо любопитство, всички останали си бяха като тези, които ползват градски транспорт навсякъде. По-бедните, по-служебно пътуващи; хора на ежедневието, не по-малко колоритни от заобикалящият ги колорит, но в този момент вълнуващи се от нещо по-простичко и по-човешко от целия този колорит. Имаше една много симпатична млада двойка до вратата. Момичето беше в толкова напреднала бременност, че сякаш всеки момент щеше да роди. Една от танцьорките в Българско хоро е известен плевенски гинеколог, по изражението й пролича, по реакциите й, че е притеснена за момичето. И това момиче, в блъсканицата в градския транспорт.

Споменах венецианските маски, но сега е ред да кажа и за медицинските.

Тръгнахме доста сплашени от България. Убедени бяхме, че никъде няма да ни пуснат без маски. Е, и на лодката, няколко часа по-рано, и сега в автобуса, още с качването, дръпнахме маските под брадичките си… За да сме като всички останали.

Следва: Пиза

%d bloggers like this: