С Българско хоро из Италия 2: Пиза

В няколко публикации ще отразим пътуването на танцьорите от ФТК „Българско хоро“ – Плевен до Италия и отличното им представяне в Международния фолклорен фестивал в Монтекатини терме в началото на август, през погледа на Стефан Кръстев, който беше част от плевенската група.

В Пиза сме, втори ден в Италия.

Готов съм критично да отбележа, че това е клише и го има във всеки филм, но се сещам, че това е наистина. Става въпрос за чернокожия симпатяга, който ни пресреща на слизане от автобуса на спирка в Пиза. Питаме го нещо, а ни залива с отговори на всичко друго, само не и на въпроса, който му е зададен. Разговорът се води на английски и изглежда, че чаровникът е твърде дълго в Италия, защото говори на „италиански английски“ т.е. изрича правилно всяка дума, но толкова бързо, все едно че говори на италиански. Предлагаше слънчеви очила, пръстени, гривнички и всякакви други китайски радости, за които нямаше смисъл да се пътува от България до Италия, защото си ги имаме и у дома. В повечето случаи струващи в левове толкова, колкото в Италия в евро, но разбира се, ухиленият търговец ни ги предлагаше многократно по-скъпо, включваше хубавата си усмивка в цената, докато не разбра, че сме българи. Тогава се отказа. Не изглеждаше разочарован, прие си философски факта, че претърпя малък професионален неуспех. Позитивен човек. Той ни насочи към атракционното влакче, което по-скоро изпълняваше роля на маршрутка. С шофьора му се разбрахме срещу три евро на човек да ни закара до Историческия център и след няколко часа да дойде отново, за да ни върне.

Ако не сте прочели: С Българско хоро из Италия: Венеция

Толкова лудо пътуване с атракционен влак съм нямал. Подскачане, остри завои, рязко забавяне и отново ускоряване, а когато споделяш пространството с толкова дами, при това от Българско хоро, озвучаването също е на ниво. Писъци през смях и смях през писъци. Разнородни възклицания, но всички с радостен заряд. Напомням, че момичетата от групата са от първа до трета младост, че повечето са на средна възраст, майки на пораснали деца. Но натрупаното с годините в този момент го нямаше – на някой от подскоците товарът се катурна по пътя. Чувствах се на някой от детските си лагери. И не става въпрос за инфантилност, а за изживяване на детство, което всеки възрастен носи в себе си, но малцина проявяват. За втори път преди фолклорния фестивал в Монтекатини Терме бях сигурен, че успехът на тази група е неминуем.

Момичетата просто чувстваха заедно. Като хванати за ръце скачаха в един емоционален поток и той ги понасяше в една чудна съгласуваност. Не бяха група, а едно същество с много лица и сърца. Хоро, което не се разкъсва и извън времето, в което се играе.

Не се разкъса и когато се пръснахме по Площада на Чудесата в Старата Пиза – тогава по-скоро Българско хоро разшири своя кръг.

Разбира се, започна се с „класическата“ снимка „подпирам кулата“, заедно с много като нас: хиляди светли и русокоси, смугли и къдрави; малки и големи; припяващи, звънящи, дрънчащи, почти рапиращи на родните си езици; всички заставаха и дебнеха момент, в който да могат да позират без да попречат на друг да се снима или да попадне в тяхната снимка.

Мина ми през главата шеговит фейсбук статус: „Всички се снимат как подпират кулата в Пиза с ръка. Бъди българин, подпри я с… шапката си.“

И на една снимка позирах как го правя (подпирам кулата с шапката си), но сто процента е хрумнала и на друг. Бунтът срещу всяко клише се превръща също в клише.

Влизането в кулата струва 20 евро. Не са много за подобно преживяване, на око кулата ми се струва колкото петнадесететажен блок, сигурно е вълнуващо да си на най-горната платформа и да се движиш по наклонения й под над бездната, при мисълта, че това е правил и Галилей. Чакането обаче не си заслужаваше, не и при условие, че разполагахме с няколко часа. Това би означавало да се лишим от всички други атракции, които не бяха никак малко. И в тази си част изборът на всички ни съвпадна. Не чух по-късно някой да разказва как се е качил на кулата. Не забелязах някой да е разочарован от този факт.

С Илиана отделихме повече време на крепостната стена, която разделя старата и новата част на града – пребродихме я цялата. Може би това е най-зрелищната атракция за туристи, които са за много кратко. Входът е 4 евро. Човекът, който ни допусна, беше учтив, притеснителен и говорещ по-бързо и от най-скороговорещите италианци. Все пак успяхме да разберем, че има къса и дълга страна и обходът трябва да започне от дългата и да приключи с късата. Не разбрахме защо в тази последователност и направихме обратното. Минахме по късата страна. От нея Площадът на чудесата напомня вътрешен двор, но далеч по-интересен е дългият маршрут:

Не просто сграда, а алегория. Отляво е съвремието: нормално, малко провинциално; битовото, животът такъв, какъвто е в общи линии навсякъде по света, където тече нормално, т.е. без войни или епидемични рестрикции. Отдясно е историята: историята като туристически атракцион, гримирана, нагласена; поддържана в най-приятния си вид. Отляво е Пиза извън Площада на чудесата. Отдясно – Площада на чудесата.

Контрастът оттук е забележим. Крепостната стена е сякаш раздел между реалност и фантазия. Между приказка и битовизми. Като посвикне малко окото, тогава и двете страни изглеждат еднакво красиви и забележителни, но в първите минути реалистичната сцена от ляво причинява емоционална болка. Очите ти ясно виждат разликата между Площада на чудесата и граничещия с него бит.

В един момент цялата величествена история заприличва на декор. Приказка за пораснали, които вярват в чудеса; които пропътуват стотици или хиляди километри, за да дойдат тук и да ги видят; докато (готов съм да се обзаложа) много живеят до самата стена, а не са преминали портала към Площада на чудесата. Не ги привлича, макар че величието на историята за тях е същото, каквото е за нас. Че и много повече, понеже за тях е и национална гордост. И все пак никога не са разглеждали онова, което разглеждахме ние.

Защо ли? Защото е близко. Същите тези хора като нас ще потърсят чудото другаде. И също като тях и ние си имаме една такава стена, която лесно можем да преминем, за да видим чудото, но понеже то е толкова близко, не е никак изкусително.

От едната страна: улици като нашите (е, малко по-уредени, но малко), от другата – внушителният свят на Галелео: Наклонената кула, Бептистерията, „Успение на Пресвета Богородица“. Общото между двете страни, изглежда са само стотиците тротинетки и велосипеди, които и тук са универсално превозно средство, с пунктове за даване под наем на всяка крачка. И те лекичко смекчават илюзията за бездна между двете реалности.

Когато си на крепостната стена между двата свята за минути чувстваш болка, а после виждаш, че двата свята са един и същ. Гледаш наляво, гледаш надясно. И така: 1 600 метра, колкото е дълга стената. И в края на обхода вече и двете страни ти изглеждат чудеса, макар и контрастът да не се е изгубил. И виждайки как битът изглежда като чудо, неусетно осъзнаваш, че е чудо и твоят бит…

Стига да го погледнеш отвисоко.

Прибираме се следобед в хотела в Монтекатини терме, където сме се настанили предната вечер. Време за почивка няма, защото фестивалът е след няколко часа и емоциите са на макс, но кратка репетиция, душ, кафе и малко храна са достатъчни на Българско хоро, за да се приведе в готовност да завладява върхове. Предстоят дефилето и фестивалът, но за тях ще разкажа по-нататък.

Следва: Флоренция, Монтекатини Терме – за града и фестивала; Загреб

%d bloggers like this: